Обърна се и се отправи към дрешника. Не обърна никакво внимание на роклите и полите и грабна първите попаднали пред очите й панталони и поло. Премери ги на око, реши, че са горе-долу нейната мярка, и бързо ги навлече. Панталоните бяха от мек смарагдовозелен кашмир, а полото бе на нежни теменуги с яркозелени листа. Грабна един зелен кожен колан, препаса го върху полото и бързо се завъртя, за да излезе навън, при което се блъсна в Зак.
Той стоеше с ръка, опряна в горната рамка на вратата, и й препречваше пътя с тялото си.
— Ако обичаш – каза Джули, опитвайки се да мине покрай него, без да му прави удоволствието да го погледне в лицето.
Гласът му беше точно толкова неумолим, колкото и стойката му:
— Аз бях виновен, че през последните три дни ти се наложи да ходиш с едни и същи дрехи. Просто исках да облечеш нещо друго, за да не се чувствам толкова виновен всеки път, когато те погледна в старите ти дънки. – Преценил, че ще е по-добре да не споменава, че също така му се беше искало да я види и в нещо красиво и женствено, което да бъде достойно за лицето и фигурата й, той продължи: – Моля те, погледни ме и ме остави да ти обясня!
Тя прецени, че ще е ужасно глупаво да пропиляват малкото останало им време заедно в безсмислени спорове.
— Мразя да се държиш така с мене – каза Зак. – Все едно, че съм някаква хлебарка и ти се опитваш да прецениш откъде точно идва гласът ми, за да ме смачкаш с крак.
Джули бе възнамерявала милостиво да вдигне поглед към него, когато реши, че е дошло подходящото време, но думите му я свариха неподготвена.
— Ти си непоправим! – изкикоти се и повдигна весело очи към него.
— А ти си прекрасна!
Сърцето й подскочи при вида на сериозното му изражение, но той все пак бе актьор, нали? Пък и после щеше да й е още по-тежко, ако сега започнеше да тълкува всяка негова учтивост като проява на дълбоки чувства.
Като видя, че тя няма да отговори, Зак се усмихна и тръгна към спалнята, след което подхвърли през рамо:
— Да си облечем якетата и да излезем навън, ако още не си се отказала от идеята!
Тя го догони и разпери ръце, за да може да я огледа по-добре.
— В тези дрехи? Кашмирените панталони сигурно струват… поне 200 долара!
Припомняйки си сумите, които Рейчъл обикновено харчеше за дрехи, той прецени, че цената е по-скоро около 600, но си замълча. И понеже много искаше да й достави удоволствието да излязат навън, сложи ръце на раменете й, разтърси я лекичко и й каза повече, отколкото бе възнамерявал:
— Джули, тези дрехи са на жена, която притежава верига от магазини за облекла, пълни с подобни чудесии. Изобщо не би имала нищо против да…
Очите й се разшириха от изненада. Знаеше, че мозъкът й трескаво работи, още преди тя да каже:
— Значи познаваш собствениците на тази къща? И те ти разрешават да я използваш за скривалище? Не е ли прекалено рисковано за тях – укриването на избягал затворник е…
— Стига! – нареди й по-грубо, отколкото бе възнамерявал. – Нищо подобно не съм имал предвид!
— Но аз само се опитвам да разбера…
— По дяволите, не искам да разбираш абсолютно нищо! – Давайки си сметка, че е несправедливо да излива яда си върху нея, Зак прокара ръка в косата си и продължи малко по-търпеливо: – Ще се опитам да ти обясня всичко възможно най-ясно и точно, след което повече няма да говорим за това.
Джули му хвърли поглед, с който му даде да разбере, че смята тона и поведението му за абсолютно неприемливи и несправедливи, но не изрече нито дума. Пъхна ръце в джобовете си, облегна се на стената и го загледа с обезоръжаващо внимание.
— Когато се прибереш вкъщи – започна той, – полицаите ще те разпитват за всичко, което съм правил и казал, докато сме били заедно, за да се опитат да разберат дали някой не ми е помогнал да избягам и къде може да съм отишъл, след като сме се разделили. Ще те карат да повтаряш едно и също, докато накрая няма да си в състояние вече да мислиш ясно и логично. Идеята е да те принудят да си спомниш нещо, което, макар да ти се е видяло несъществено, да им бъде от помощ. Няма от какво да се притесняваш, ако знаеш, че можеш да им кажеш цялата истина – а ти ще трябва да направиш именно това! Ако обаче, за да ме защитиш, решиш да премълчиш нещо или да излъжеш, рано или късно ще започнеш да си противоречиш, те ще го усетят. Ще решат, че си ми била съучастничка от самото начало. Ще те помоля да кажеш само една несъществена лъжа, която няма да те обърка по време на разпитите. Но иначе искам да им разкажеш всичко, както си е било. Абсолютно всичко. До момента не знаеш нищо, което би могло да навреди на мене или на хората, които ми помагат. Смятам да запазя нещата така и за в бъдеще – довърши решително – заради себе си, а и заради твоята сигурност. Ясно ли е? Сега разбираш ли защо не искам да ми задаваш други въпроси?