— Значи това е всичко, което сте направили, за да откриете момичето?
— Страхувам се, че да. Предполагам, че и друг път сте се изправяли пред подобен проблем, hie виждам какво още бихме могли да направим, за да ви помогнем. Ще ви дам описание на момичето, както и снимка. С изключение на това…
— След нападението имаше ли обилни дъждове?
— Почти никакви. Съвсем недостатъчни, за да заличат следите. Ако желаете да тръгнете по дирите, ще изпратя с вас един от мъжете, с които преследвахме индианците. Той може да ви покаже местността, както и мястото, където загубихме следите.
— Добре. Някой от тези шестимата служил ли е в армията?
— Да. Малачи Съли се е бил във войната. На него може да се разчита.
— Добре. Утре сутринта ще дойда да го взема. Трябва да се върна в града и да се снабдя с някои необходими неща и храна. Може ли вашият човек да вземе достатъчно храна за четири дена?
— Може. О, почти забравих, тази сутрин сенаторът ми изпрати съобщение по телеграфа. Тръгва от Остин с дилижанса. Ще бъде тук в следващите два-три дни. Иска да помогне в издирването на дъщеря си.
— Той свикнал ли е на живот на открито?
— Да. През целия си живот е бил ранчеро, но преди пет години го избраха в Сената. Той е здрав като камък, на него винаги може да се разчита. Ще го харесате.
Излязоха навън и Спър се запъти към коня си. Слънцето клонеше към залез, едва докосваше чертата на далечния хоризонт. Обширните, безкрайни пространства на прерията винаги го бяха удивлявали. Ако местността не бе хълмиста, а абсолютно гладка, той бе сигурен, че би могъл да вижда на сто мили на запад — към недостижимия, безкраен хоризонт.
Слънцето се спусна по-ниско.
Четири последователни изстрела разцепиха тишината на късния следобед. Спър чу как един прозорец на къщата се строши с трясък и в същия миг той се хвърли на земята.
— Изстрелите дойдоха от запад! — изкрещя Спър.
Кеймбридж също се бе проснал на земята.
— Появяват се точно по този начин. Използват светлината на залязващото слънце, изобщо не можеш да ги видиш, като че ли падат от небето. Така се появиха и миналата седмица. Чудя се дали са същите копелета.
Зад тях се пръсна друг прозорец. Спър напипа карабината си и стреля седем пъти в посока към слънцето, откъдето се предполагаше, че идват нападателите. След изстрелите на Спър до тях долетяха гневни крясъци. Над главите им се строши трети прозорец и стъклата се посипаха вътре; след това стрелбата спря.
Няколко изстрела проехтяха от помещението, където спяха работниците, миг след това се дочуха още два откъм оборите. После изстрелите престанаха и се възцари тишина.
— Какво, по дяволите, беше това? — запита Спър.
Кеймбридж сви рамене.
Спър се метна на коня и препусна на запад, за да види какво може да открие. Други двама конници му махнаха, когато приближи корала, и се присъединиха към него.
Десет минути по-късно те се върнаха. Надзирателят от ранчото, Спър и другият конник се приближиха към мястото, където чакаше Кеймбридж. Ед Хънт, надзирателят, се наведе към управителя, като едва сдържаше яростта си.
— Кеймбридж, вече няма никакво съмнение. Мисля, че ги пипнахме натясно. Стреляли са хора от ранчото „Съркъл Джей“. Някой от изстрелите ни е попаднал в целта — намерихме убит един кон, който беше жигосан със знака на „Съркъл Джей“. Сега вече имам доказателство, което да предам на шерифа.
— Което означава, че ние също ще загазим — каза Кеймбридж, като сви устни хвърли гневен поглед към застаналите пред него мъже. — Ще измисля нещо.
Спър бутна назад черната си шапка, така че тя откри лицето му, а периферията й достигаше почти до тила му.
— Имате проблеми със съседа си, така ли?
Кеймбридж вдигна поглед, в който още просветваха гневни искри.
— Проблеми ли? Може и така да се каже. Бих казал, че сме пред прага на една междуособна война. Но това не е ваша работа. Вашата работа е да намерите Пени Уолингтън, преди онези проклети команчи да я похитят така, че да не може да бъде спасена.
Глава трета
Спър Маккой изгледа студено управителя.
— Мистър Кеймбридж, какво имате предвид с това, че евентуалната война между това ранчо и „Съркъл Джей“ не е моя работа? Аз съм служител на съда, а това се отнася за местните, щатските, териториалните, а също така и за неизползваемите земи. Всичко, независимо какво е то, което е против закона, е моя работа.
Кеймбридж махна примирително с ръка.
— Хей, забрави, че съм казал това. Ядосан съм, дяволски съм ядосан. Може би е по-добре да се каже бесен. Побеснявам още повече само като си помисля, че онези копелета от „Съркъл Джей“ имаха наглостта да дойдат и да изпочупят прозорците на къщата. Мисля, че ще се пръсна от яд. В такъв момент ми идва да се метна на коня, да отида в „Съркъл Джей“ и да им подпаля поне два обора.