— Мисля, че вече поговорихме.
Трябваше да спре да го гледа така, защото щеше да загуби както мисълта, така и последните си защитни бариери.
— Не се изразих правилно — започна отново той. — Ако знаех… че си невинна, че си… добре, де, девствена, щях да бъда по-внимателен. Сега само се опитвам да поправя грешката.
— Не те разбирам.
— В това е проблемът, я — нуждаеше се от малко отдих. — Бях очарован от теб. Това е абсолютната истина. Но не бих се възползвал, ако знаех.
Тя рязко се зави с халата си.
— Ти си разстроен, защото никога досега не съм била с мъж?
— Не съм разстроен. Не е това думата — ядосан, Трент се обърна към нея. — Не мога да намеря точния отговор. Има правила, разбираш ли? — Ала Кейти продължаваше да го гледа втренчено и мълчаливо — Катрин, жени като теб очакват… Не, ти заслужаваш повече, отколкото аз мога да ти дам.
Тя сведе поглед и завърза колана си.
— Какво е то?
— Бъдеще.
— Искаш да кажеш брак.
— Да.
Пръстите й побеляха от стискане.
— Сигурно си мислиш, че… всичко е част от плановете на леля ми?
— Не! — би трябвало да я прегърне, но не смееше. — Не, разбира се.
— Добре — личеше й, че се бори със себе си. — И това е нещо.
— Знам, че чувствата ти са искрени. Малко преувеличени, ала искрени. Всичко е по моя вина. Ако не беше се случило толкова бързо, щях да ти обясня, че нямам никакви намерения да се женя, когато и да е и за когото и да е. Не вярвам, че двама души могат да бъдат лоялни един към друг. Нито пък щастливи заедно цял живот.
— Защо?
— Защо ли? — той я загледа замислено. — Ами просто така. Наблюдавах баща си как скача от една жена на друга. От брак към развод и пак отново. Все едно, че гледах турнир по тенис. Последният път, когато се чух с майка ми, беше на третата й сватба. Просто не е практично да даваш клетви, които никога няма да изпълниш.
— Хм, практично — повтори тихо Кейти. — Ти не можеш да чувстваш нещо към мен, защото е непрактично, така ли?
— Работата е, че чувствам нещо към теб!
— Но не достатъчно — Само толкова, колкото да разбиеш сърцето ми на парчета! — Добре, радвам се, че сложихме всичко на мястото му. — Тя тръгна към вратата. Нищо не виждаше. — Лека нощ.
— Чакай!
— Само не се извинявай — прекъсна го Кейти, като се молеше да издържи още няколко минути. — Не е необходимо. Обясни ми всичко прекрасно.
— Защо, по дяволите, не викаш? Защо не ме наречеш с имената, които заслужавам? — предпочиташе да стане така, отколкото да гледа абсолютната празнота в очите й.
— Да викам ли? Да те обиждам? — тя се обърна и го погледна. — Как да го направя, Трент, когато те съжалявам?
Кейти вдигна глава. Да, под болката се криеше гордост.
— Ти захвърли нещо… Не, не го захвърли — поправи се тя. — Ти учтиво отказа нещо, което никога повече няма да имаш. Това, което не пожела да имаш в живота си, Трент, беше най-хубавото в него.
И излезе, като го остави с чувството, че е абсолютно права.
„Тази нощ ще има парти. Мислех, че ще ми бъде приятно къщата да е пълна с хора, светлина и цветя. Знам, че на Фъргюс му е приятно, когато така внимателно изпипвам нещата. Чудя се дали забелязва колко съм разсеяна или колко често ходя до скалите, или колко дълго време седя в кулата, сама с мечтите си. Изглежда, че не.
Тук са Гримбаумови, и Макалистърови, и Прентисови. Всички, които прекарват лятото на острова и за които Фъргюс смята, че трябва да бъдат поканени. Балната зала е потънала в рози и гардении. Фъргюс нае оркестър чак от Ню Йорк. Музиката наистина е хубава. Сара Макалистър май пи повече шампанско. Смехът й започна да ми лази по нервите, доста преди да бъде сервирана вечерята.
Новата рокля ми стои много добре. Получих много комплименти. А когато танцувах с Айра Гринбаум, очите му не се откъснаха от изумрудите. Тежат като окови на шията ми.
О, колко съм нещастна! И колко съм неблагодарна. Те са красиви и са мои, защото Итън е мой.
По време на вечерта се измъкнах до детската стая да видя децата, въпреки че знам колко е предана бавачката. Итън се събуди и полузаспал ме помоли да му дам малко кейк. Когато спи, прилича на ангел. И той, и моите сладки бебета. Обичам ги толкова много, толкова силно, че се чудя защо сърцето ми не може поне мъничко да обича и мъжа, който им е баща!
Вината сигурно е моя. Сигурно. Когато ги целунах за лека нощ и се върнах отново в коридора, исках, вместо да отида в балната зала и да танцувам, да изтичам при скалите. Да застана там, с вятъра в косите си и мириса на море около мен. Той дали щеше да дойде? Дали щеше да застане мълчаливо в сенките, без да говори, без да диша?