— Тогава може и да не е било, но сега, Хари…
— Нито пък сега. Ние знаем нещо, комисар Барнс, което никой друг не знае. Дори и федералните. Ако го извадим на бял свят, момчетата от ФБР веднага ще предприемат ответни действия и тогава можем да се сбогуваме с Фримънт. Преди да се осъзнаем, тя вече ще е изчезнала.
Барнс погледна бутилката с уиски и въздъхна.
— Какво искаш от мен, Хари?
— Остави ме да проверя тази следа. Поне това мога да направя.
— И ако се окаже, че си прав?
— Ще дам възможност на Фримънт да проговори.
— Действай — кимна Барнс. — Но ако ти трябва помощ, свържи се незабавно с нас. Искам да си жив, когато детето ти се роди.
Кроуфорд заряза камиона, който щеше да се разпадне всеки момент, пред един бар в покрайнините на Уест Вилидж. Двамата с Холис закрачиха по безлюдната, но все още осветената от нощните реклами улица, водеща към квартала Сохо.
Въпреки ранния час кафе-баровете вече бяха отворени. Мисълта за няколко минути почивка и нещо топло за пиене бе съблазнителна, но Кроуфорд вече бе видял сутрешните издания на вестниците. „Таймс“ излизаше твърде рано, за да успее да отрази историята, но на четвърта страница на „Поуст“ имаше доста подробна статия, озаглавена „Касапницата в Бедфорд Хилс“, придружена с изключително ясна снимка на Холис.
Щом я видя, Холис веднага захвърли вестника в кошчето.
Рано сутринта в Сохо бе все още тихо, всички галерии бяха затворени, а контейнерите за смет бяха препълнени с хранителни остатъци от среднощните приеми. По платното се зададе полицейска патрулна кола и Кроуфорд прегърна Холис, като скри лицето й в гърдите си. Полицаят ги изгледа безучастно и продължи обиколката си. Холис остана притисната в него чак до следващата пресечка, опитвайки се да се концентрира върху думите му и борейки се с изтощението, което бавно, но неотстъпно я надвиваше.
В Уест Бродуей имаше празна сграда, чийто ремонт беше временно прекратен — точно това му трябваше. Девететажният склад се намираше между магазин за мебели и агенция за вътрешно обзавеждане. Повечето от прозорците на втория етаж липсваха, а металните капаци пред вратите бяха надраскани с нецензурни графити. Върху задната врата, която сега служеше за главен вход, се виждаше огромен плакат: „Профсъюзът на електротехниците от 657-ми район призовава всички на стачка!“.
— Сега вече знаем защо е толкова запуснато — рече Холис.
— Идеално е за нас — отвърна Кроуфорд.
— Ако можем да влезем вътре…
Кроуфорд погледна замислено към плаката.
— Понякога тези момчета не се задоволяват само със стачни призиви.
Холис пресече улицата след него и изчака, докато той внимателно огледа металните капаци.
— Дали да не опитаме от задната страна?
— Там сигурно пазят по-добре, за да не проникват скитници и наркомани.
Кроуфорд огледа мръсната тясна алея, отделяща сградата от съседната. Приклекна, за да провери нещо, и се обърна към Холис.
— Ето! От тук можем да влезем.
Младата жена видя голям прозорец, обкован с дъски. Те изглеждаха доста солидни, докато Кроуфорд не дръпна едната от тях, която се откърти заедно с късчета от бетона.
Единствената светлина вътре идваше от прозорците, но бе достатъчна, за да се види, че целият под бе изкорубен. Холис и Кроуфорд си проправиха път сред боклуците и стигнаха до една стълба. Изкачиха се до четвъртия етаж, където изглежда бе започнал ремонтът: стените бяха прясно боядисани, имаше натрупани пакети с паркет, готов за поставяне и нови стъкла за прозорците, все още обвити с полиетиленови платна. Не бяха докарали мебелите, само в ъгъла се виждаше забравен от някого изпоцапан с боя стол.
— Тук вече са свършили — рече Кроуфорд. — Едва ли ще се върнат.
Прекоси стаята, извади камеята от джоба си и я окачи на облегалката на стола.
Петнадесет минути по-късно бяха в една телефонна кабина в задната стаичка на препълнено кафене, недалече от станцията на метрото. Беше рисковано, но за щастие никой не им обърна внимание.
Кроуфорд пусна в процепа на телефонния апарат монета от двадесет и пет цента. Холис усети как в гърлото й се надигна паника, докато го наблюдаваше как натиска бутоните. Припомни си какво си бяха говорили, когато се прибираха онази нощ в Манхатън:
— Ако открием кой е наел Майстора, може би ще разберем дали Балантайн е истинската мишена.
— Добре. Но как?