Огледа се, очаквайки да засвирят мелодията.
— Искаш ли да остана при теб, миличко? — попита я баща й.
Холис се ядоса. Вече не беше малко бебе, та да се нуждае от присъствието му. Тя не разбра колко изразително се бяха изписали чувствата й върху личицето й. Но успя да забележи огорчението върху лицето на баща си.
Тогава тя протегна ръка и сграбчи едрата му китка, за да го придърпа към себе си. Намести се по-удобно на седлото и се усмихна, когато той се настани зад нея. Краката му опираха о платформата. Малката Холис долавяше топлия му дъх във вратлето си. Баща й също протегна ръце и се хвана за ушите на дървения кон. Тя усети нещо твърдо да се допира до гръбчето й. Ах, да, това сигурно е пистолетът на папа. Баща й вече й бе обяснил, че е необходим за службата му — както дърводелецът не се разделя със своя чук. Холис бе приела това обяснение, защото баща й никога не я бе лъгал. Така че в невинното й съзнание пистолетът си оставаше само един инструмент.
В този миг включиха мелодията. Някъде под платформата заскърцаха верижни предавки и зъбни колела. Вятърът развя косата на Холис. Кончетата изскачаха от сянката на стария кестен сред обляната от слънчевите лъчи поляна, а после отново се скриваха в полумрака.
Когато отново я обля ярката слънчева светлина, Холис зърна майка си, която в този миг прекосяваше моравата. Никой не можеше да разубеди малката Холис, че на този свят има по-красива жена от Фелиша Фримънт — с дълга златиста коса, нежни рамене, с усмивка, която озаряваше всичко наоколо. Майка й бе облечена в дълга копринена рокля с шлейф, какъвто Холис бе виждала само в книжките с приказки.
Холис махна с ръка на майка си, а тя й отвърна с въздушна целувка. После се обърна към непознатия французин, който преди малко бе разговарял с баща й. Холис се извърна и видя, че баща й също маха с ръка, широко усмихнат. Долните му зъби бяха леко изкривени, от което понякога дъщеря му се дразнеше. Холис усети как някаква тръпка стегна сърцето й, но не разбра причината. В този миг обичаше и двамата си родители повече от всякога…
Тя така и не разбра защо баща й внезапно изохка остро, а от устата му рукна кръв.
Куршумът, който улучи Алек Фримънт в малкия мозък и след това експлодира в устната му кухина, причини незабавна смърт. Целта беше поразена безупречно, въпреки че куршумът беше изстрелян от повече от шестстотин метра. От толкова голямо разстояние, дори и без да се използва заглушител, надали някой от присъстващите в двора на посолството би могъл да чуе изстрела.
Снайперистът имаше едно много важно предимство — командната кабина на кулокрана, извисяващ се над съседния строеж. Полицаите от района толкова отдавна бяха свикнали с мудните темпове на строежа, че почти не обръщаха внимание на този обект. За тях кулокранът отдавна бе станал просто част от пейзажа на „Рю дьо Фобур Сен Оноре“. Освен това точно в онези дни почти всички сили на парижката полиция бяха ангажирани с охраната на президента на Франция. Тъй като строителният участък не беше далече от Елисейския дворец, агентите не забравяха да проверят персонала на строителната площадка. Особено когато държавният глава се прибираше в резиденцията си, намираща се сравнително близо до американското посолство, между „Авеню дьо Марини“ и „Рю дьо Л’Елизе“.
Френските специални служби, отговорни за сигурността на дипломатическия корпус, които работеха в тясно сътрудничество с екипите за охрана на посолствата, също не изпускаха от очи движението на хора около кулокрана. Опитните агенти прекрасно разбираха колко удобна позиция за стрелба е кабината на крана — оттам всеки убиец може да се възползва от прекрасните условия за обзор на квартала, включително и към моравата зад сградата на посолството. Самата сграда беше скрита от кулокрана зад високите кестени, а освен това се намираше под много малък ъгъл.
На Четвърти юли президентът на Франция не беше в столицата, а в извънградската си резиденция в Живерни, затова на специалните служби не им беше до проверки на района около строежа. Не проявиха интерес и хората от охраната на посолството, както американците, така и французите. Охраната беше ангажирана само със сигурността на посланика.
Освен това нямаше никакви признаци за надвиснала заплаха. Френските служби разполагаха с превъзходна мрежа от информатори, особено сред емигрантите от арабски произход. Защото именно този контингент от мургави пришълци обикновено създаваше най-много проблеми на агентите. Последните данни от секретните полицейски бюлетини не показваха нищо обезпокояващо.