Една сянка затъмни полезрението на Макган. Това бе цилиндричният заглушител. Макган видя как тази сянка се олюля пред очите му и се издигна нагоре. Отпусна брадичка върху гърдите си и затвори очи. Въпреки отчаяната си надежда знаеше, че това е краят; знаеше го още от мига, в който зърна тези ботуши, беше го доловил в зловещата въздишка на вятъра.
23.
Въпреки протестите му тя го вмъкна в първото такси, което се зададе по улицата. Помоли шофьора да ги остави на две пресечки по-нататък. Останалата част от пътя Холис и Кроуфорд изминаха пеша. Той пристъпваше бавно, преметнал здравата си ръка през рамото й.
— Кажи ми кодовата комбинация — рече Холис, когато стигнаха пред вратата.
Помогна му да влезе в апартамента и го настани на дивана във всекидневната. Под шкафа в банята Холис откри аптечка за първа помощ. Там имаше всичко, което й бе необходимо. С ножиците разряза ръкава на сакото му, след което се зае да обработва раната с антибиотик на прах, памук и йод.
— Изглежда не ти е за пръв път — тихо се обади Кроуфорд.
Лицето му изглеждаше прекалено бледо, дори пепеляво.
— Забрави ли, че съм отрасла в затънтения щат Айдахо? — Той простена от болката и тя прехапа устни: — Извинявай. Да не би да натискам тампона прекалено силно? Ето, вече привършвам. Имаш късмет, че се отърва толкова леко.
— Искам да видя раната в огледалото.
Кроуфорд се извърна с раненото си рамо напред. Виждаше се грозен червен белег — тъканта бе разкъсана от куршума. Болките бяха много силни, но за щастие не бяха засегнати нито костите, нито кръвоносните съдове.
Холис внимателно премести ръката му. Кръвоизливът беше спрял. Намаза раната с мехлема, който бе открила в аптечката, и се зае с превръзката. После разрови комплекта за първа помощ и намери пластмасова тубичка с бели хапчета, но без етикет от производителя.
— Какви са тези хапчета?
— Обезболяващи. От специалните. Засега не се продават в аптеките.
Холис изсипа две хапчета в дланта си.
— О, не…
— Смяташ ли да излизаш някъде? — сърдито попита тя.
Отиде в кухнята и се върна с чаша вода. Остана до него, докато той преглъщаше хапчетата. Хвана го под здравото рамо и му помогна да прекоси дневната, за да стигне до спалнята. Намери възглавници, взе едно одеяло и го накара да легне.
— Дай ми четири часа — промърмори Кроуфорд.
— За къде бързаш толкова? Днес Майстора вече се позабавлява достатъчно. Съмнявам се, че ще иска да убие още някого.
Горчивината в гласа й изненада и самата нея. После осъзна, че не бе предизвикана от възмущение или гняв, а от страха, загнездил се у нея. Младата жена си припомни звука на счупеното стъкло, изумения поглед на Кроуфорд, когато куршумът се заби в рамото му, как Пол се бе нахвърлил върху нея, а сетне кръвта, изпръскала лицето му, сякаш че бе запратил през рамото си чаша червено вино. Само тя бе останала права до прозореца в онова помещение, а на тридесет метра от нея бе мъжът, който се опита да я убие. След което съвсем неочаквано той бе прибрал оръжието си и бе изчезнал от покрива.
Усети ръката на Кроуфорд върху своята.
— Какво се случи там?
— Не мисля, че Макган е имал прикритие. Той дойде въоръжен, но аз никога не съм вярвал, че Майстора е тайното му оръжие. Макган е организирал операцията още в Париж… Но някои неща не се връзват. Майстора никога не би се изложил на подобен риск, особено към края на играта.
Ръката му се отпусна върху нейната. Холис провери превръзката и отиде в кухнята. Застана пред прозорците, загледана в самотното дърво в градината.
Защо, Пол?
Думите на Макган я бяха засегнали дълбоко. Но колкото и ужасни да бяха, Холис бе усетила лъжата. Той не й беше отговорил на най-важния въпрос: защо я бе измамил, използвал и накрая изпратил на смърт?
Може би защото все още имаше доста време до края на играта.
Холис си направи чай и успя да изпие половината, преди сълзите й да рукнат. Седеше край малката кръгла масичка до прозореца, а мислено бродеше из развалините на разрушения дворец на своите илюзии. Когато сълзите й пресъхнаха, младата жена вече знаеше, че бе готова.