Набързо се уговориха да посветят остатъка от деня на елегантните, малки и уютни ресторантчета по левия бряг на Сена, оставили незабравими спомени у него от годините, когато е бил млад и изпълнен с надежди. Навсякъде собствениците на заведенията го посрещаха като член на семейството, завърнал се след дълго странстване. Вечерта се поразтъпкаха по кейовете на Сена, увлечени в разговор, преди да се приберат в хотел „Крийон“, където нея я очакваше чаша горещ шоколад, а него — последната глътка калвадос.
За нея денят премина като насън, но едва сега я прониза тревожната мисъл, че дори и най-хубавият ден си има своя край — неумолимо наближаваше мигът на раздялата.
Уайли вдигна подноса за хляб и й подаде един от кроасаните с шоколад. В този миг пристигна келнерът с нейната поръчка — кафе и чаша портокалов сок. Доусън замислено я наблюдаваше как разбърква кафето със сметана, как добавя лъжичка от горещото мляко, как опитва вкуса му на върха на езика си.
— Точно така правеше и когато бе съвсем малко момиче — тихо се обади Уайли. — Но сега вече си голяма. Работиш в консулския отдел, имаш си под ръка млад мъж, влюбен до уши в теб…
— Дий, аз съм тук едва от три месеца!
— И какво от това? На времето аз се натъкнах на Марта още на втората седмица от пристигането ми в Париж.
Холис усети как сърцето й подскочи при споменаването на това име. Марта Уайли беше жената, която успяла да я изтръгне от вцепенението в оня ужасен следобед на Четвърти юли. Тя я подкрепяше чак до деня на смъртта си преди шест години. С течение на времето Марта и Доусън Уайли, най-добрият приятел на покойния й баща, се бяха превърнали в нейното второ семейство.
Холис вдигна очи към лицето на Доусън, прорязано от волеви бръчки, въпреки че беше гладко избръснат. Над яката му се спускаше кичур от сребристата му коса. Младата жена мислено благодари на съдбата, че й бе изпратила този могъщ закрилник.
— Налага ли се толкова да бързаш с връщането у дома, Дий?
— Да. Ще прахосам известно време, за да си припомня как се държи четката. Трябва да пребоядисам рамките на прозорците в къщата. Кой знае… може да ти хрумне внезапно да ме посетиш. При това заедно с новия си приятел. — Намигна й заговорнически.
— С радост бих приела поканата ти, но начинаещите служители като мен нямат право на ваканция. Тяхната участ е да останат привързани на стълба на мъченията… Какво ти е, Дий? Да не си прекалил с алкохола на снощната сбирка?
Уайли намаза щедро кроасана си с мармалад и го задържа за миг във въздуха. Съзерцаваше го, сякаш бе произведение на изкуството, след което се усмихна.
— Снощи май наистина не бях много умерен с чашите.
Той захапа кроасана, а Холис отново се зае с кафето. Тя отлично знаеше колко държи Доусън на тези ежегодни сбирки, макар че в тях имаше и нещо тъжно: с всяка година нарастваше броят на отсъстващите. Редиците на старите приятели постепенно, но неумолимо оредяваха. Обаче Доусън Уайли никога не засягаше тази тема, още по-малко пък тя би дръзнала да заговори за нея.
— Този град ме връща в далечното минало — сподели Уайли, когато успя да се отърси от меланхолията.
С шестото си чувство Холис долови, че в този миг невъобразим рояк от спомени за младостта кръжат в мислите му, спомени за най-хубавите, но безнадеждно отминали години.
— Всички ние, одъртелите динозаври, тогава бяхме на твоите години — продължи той. — Вечно недоволни от всичко наоколо, с една дума… нещо като бунтари. Въобразявахме си, че ще променим света… И донякъде успяхме, само че все още не мога да проумея за добро или за зло.
Застаряващият дипломат замълча.
— Накрая, преди да се разделим, разговорът неусетно приключи с мисли за твоя баща, за това колко липсва на всички нас. За плановете ни, останали неосъществени след ранната му смърт. — Той я изгледа: — Толкова съжалявам, Холи. Не ми обръщай внимание. Ние, старците, понякога бъбрим повече, отколкото е разумно.
Младата жена го погали по ръката.
— Той и на мен ми липсва, Дий… И той, и мама. Може би тъкмо поради тази причина приех да дойда в Париж. Надявам се тук да успея да се отърся от кошмарите. Може би звучи налудничаво?
— Не. Така ми се иска да мога да направя нещо за теб.
— Не е необходимо. Нали на теб дължа назначението тук.
Уайли се засмя.
— Прекалено високо оценяваш ролята на един скромен пенсиониран служител.