Холис поклати глава.
— Не, това не е надценяване. Няма да забравя колко те харесваше баща ми.
Тя усети как двете му едри длани захлупиха нейните върху масата.
— Така се радвам, че се видяхме, Холи. Добре си прекарахме, нали?
— Да, Дий. И няма да е за последен път.
За миг те двамата останаха изолирани от околния шум — всички посетители в залата разговаряха оживено, а от дъното долитаха меки тонове на класическа музика. Искаше й се времето да спре, да запечата този момент като цвете в хербарий. Нещо й подсказваше, че съвсем скоро я очакват изпитания…
Кабинетът на Пол Макган се намираше в западното крило на посолството, на петнадесет крачки от кабинета на посланика — просторен, снабден с всичко необходимо, както подобава на високопоставен дипломат, обзаведен специално според вкуса на обитателя. Никъде не се виждаха стандартните мебели с фурнир от тиково дърво, така характерни за правителствените канцеларии. Вместо тях имаше килим от Бухара, бюрото и шкафовете бяха в стил „Чипъндейл“, с подреден върху тях комплект от спортни купи. На стената висеше старинният часовник, който Пол бе наследил от дядо си (според слуховете откупен от дома на Бенджамин Франклин). Все антики, за които експертите на „Сотби“ не биха се поколебали да попълнят чекове с шестцифрени суми.
Високите френски прозорци водеха към балкона на втория етаж на сградата на посолството. Оттам се откриваше великолепна гледка към моравата и парка зад нея, но Макган едва ли я бе забелязал.
Като секретар на посолството, той бе отговорен за всекидневните дейности и имаше право да докладва за резултатите единствено пред посланика. На този отговорен пост той бе назначен преди осем години. Някои от подчинените му предпочитаха, но само помежду си, да използват прякорите Гробаря, Хитлер или просто Плевела. Разбира се, самият Макган знаеше как го наричат зад гърба му. Знаеше и имената на тези, които злобно шушукаха по негов адрес. Но явно не им обръщаше внимание, защото никога не го бе вълнувало мнението на нисшестоящите. Той се придържаше непоколебимо към стария и изпитан принцип: по-добре да се страхуват от теб, отколкото да се преструват, че те обожават. Тази истина бе научил от една влиятелна личност, много по-властна, по-опитна и по-могъща от всички дипломати на света.
Макган вече бе работил с трима посланици. Последният му шеф се оказа полуобразован досадник от западните щати, провалил се като кандидат за вицепрезидент преди няколко години. Този пост бе получил като награда за предаността към политиката на неговата партия, но най-вече заради неуморните усилия в набиране на дарения за партийната каса. Опитният в политическите лавирания посланик бързо схвана ключовата позиция на Макган. Особено след като неговият предшественик съвсем лаконично, но точно бе описал секретаря на посолството: „Този Макган е кучи син, но не забравяй, че е и ще остане твой кучи син. Не го учи какво да прави. Не се опитвай да му противоречиш. Ако го оставиш да си върши работата както си знае, ще изглеждаш в очите на другите по-умен дори от библейските мъдреци“.
Новият посланик се оказа достатъчно разумен, за да се вслуша в съветите на предшественика си.
И се оказа, че тази тактика е изключително печеливша. Майката на Пол Макган произлизаше от една видна парижка фамилия. След омъжването си за богат американски софтуерен производител (един от пионерите в този тогава нов бранш), тя се бе разпоредила да преустроят основно поостарялата къща на своя род (с размерите на малък замък, с пребогата история, но с протекъл покрив). За безумно скъпия ремонт на софтуерния магнат се наложи да подпише десетки чекове, един от друг по-тлъсти. Въодушевена от успеха си, съпругата му веднага се зае с възстановяването и на останалите си фамилни имения. Междувременно тя все пак намери време да го дари със син, когото отгледа според френските традиции. Никой не успя да я разубеди, че той е повече американец, отколкото французин.
Висок брюнет, с фини черти и мастиленочерни очи, Пол Макган неволно привличаше погледите на околните още от детските си години. Саможив по характер, той се бе увлякъл по бойните изкуства — от тях се научи на самодисциплина, пък и така внушаваше страхопочитание сред всички, на които би хрумнала неразумната идея да си опитат юмруците върху лицето му. Винаги склонен към внезапни прояви на насилие, когато някой реши да го нападне, той не знаеше що е милост и състрадание. Заради сбивания бе принуден да смени четири университета, докато най-после се озова в Йейл, където започна да се увлича по тайните на дипломацията. Преподавателите му би трябвало да се позамислят, когато го слушаха с каква лекота цитира мислите на Макиавели. Но тогава това не събуждаше тревога сред професорите.