Майстора остана за миг загледан в яркия надпис. Спомените нахлуха като лавина в съзнанието му. Именно в „Синия експрес“, в неговия луксозен вагон-ресторант, който съперничеше по лукс на най-скъпите парижки клубове, за последен път, преди много години, той бе вечерял изискано, преди да се потопи в доброволното си изгнание.
Втората асоциация бе коренно различна. На тридесетина метра от него нехайно се размотаваха двама полицейски инспектори, цивилни, обградили от двете страни млад мъж, навярно затворник, с поизмачкан, макар и скъп костюм. Младежът не се бе бръснал от два-три дни — очевидно за пръв път попадаше в лапите на ченгетата, защото стеснително криеше белезниците под ръкавите на сакото си. Но най-много го дразнеше тънката стоманена верижка, свързваща белезниците с ръката на единия от инспекторите — полицаят я подръпваше нехайно, като каишка на куче, докато зяпаше напетата красавица с кожената минипола, кръстосала крак върху крак в кафенето отсреща. Партньорът му безучастно смучеше цигара, зареял взор сред тълпата пристигащи пътници.
Непознатият затворник странно му заприлича на едно от фантастично изкривените, гърчещи се видения, периодично изпълзяващи от невидими пролуки в нощните му кошмари. Нищо не го ужасяваше така, както мисълта, че той самият можеше един ден да се озове на някой мръсен гаров перон с белезници около китките. Подплашените, трескаво бягащите очи на младия затворник напомниха на Майстора за онези обрати на съдбата, с които той никога не би се примирил. Да бъде заловен, окован, обиждан и хулен и накрая да бъде захвърлен като парцал в някоя смрадлива килия — не, това той никога, никога нямаше да позволи. Щеше да се съпротивлява дори ако усещаше горещия дъх на преследвачите във врата си. Щеше да направи всичко, което беше по силите му. Но нямаше да забрави, че последният куршум е неприкосновен, запазен единствено за самия него. Така щеше да ги изиграе още веднъж, макар и за последно.
Отвън, пред гарата, под внушителния стенен часовник, два автобуса очакваха своите туристи. Майстора веднага откри това, което му бе нужно: свободен мотокар за багажа — водачът, обърнат с гръб към него, беше зает да събира таксата от пътниците и да поема куфарите им. Майстора заобиколи мотокара, вече порядъчно натоварен, и чевръсто напъха своя куфар между два пъстроцветни сака.
Знаеше, че ако някой куфар не бъде потърсен, според разпоредбите мотокаристите го препращат в склада за багаж с неизвестен притежател. И ако се застои там, първата работа на служителя от склада (след края на смяната му), щеше да бъде да разбие ключалката — надявайки се, че може да попадне на нещо ценно. Но когато се разочароваше, щеше да побърза да се отърве от доказателството за своята склонност към дребни обири, като го запокити в най-близката кофа за боклук.
Продължи към центъра по към булевард „Дидро“. Влезе в първото кафене, макар че бе порядъчно претъпкано. Облегна се на бар плота, за да огледа тълпата, заслушан в разговорите. При всяко отваряне и затваряне на вратата отвън нахлуваше хладна струя въздух. Небето беше скрито от оловносиви облаци. Майстора изпи кафето си, без да бърза. Изглеждаше точно така, както изискваше първият етап от операцията: като странник, който отдавна бе напуснал милионния град и сега с радост се завръща у дома. Вроденият му усет не му подсказваше за никаква опасност. Всъщност всичко наоколо беше така, както го помнеше. Нищо необичайно, включително и оранжево-белият пикап с емблемата на службата за пътна маркировка, паркиран до отсрещния тротоар с явното намерение да внесе своя скромен принос в уличното задръстване.
Но вътре в този пикап нищо не напомняше за дейността по обновяването на пътните знаци.
По дължината на каросерията имаше седалка. Отляво стърчаха две видеокамери, фокусирани през матовия прозорец — той заместваше традиционните три прозорчета от обикновено стъкло, с които бяха оборудвани всички пикапи от този модел.
Отдясно се мъдреше доста сложен, супермодерен пулт за радиовръзка с три телевизионни монитора, два лентови магнитофона за дистанционно подслушване и устройство за дистанционно управление на лазерното насочване, с телескопна антена, каквато имат клетъчните телефони.
Зад седалката на шофьора беше монтиран скромен по размери, но доста мощен климатик, а по-назад беше разположен малък хладилник.