Този пикап беше само един от шестте автомобила, с които разполагаше екипът на Сам Кроуфорд — скрити в един гараж недалече от Евродисниленд. В гаража имаше и един микробус „Мерцедес“, натоварен с основното оборудване, а също и затворническа камионетка — от онези, които отвеждат заловените нещастници зад тежките порти на затворите. Наричаха ги „Черните Марии“. Тази камионетка беше задигната от един паркинг.
Кроуфорд се размърда върху тясната скамейка, но не отлепи око от окуляра на фотокамерата „Никон Х-400“, снабдена с мощен телеобектив. Пречеха му неуморно сновящите пешеходци и профучаващите автомобили, но обектът беше на фокус. Апаратът с прецизно лазерно насочване, програмиран да тушира фоновите детайли, автоматично се пренасочваше, когато мишената се опитваше да излезе от обхвата на визьора.
— Петнадесет години си се крил в мишата си дупка — кисело промърмори Кроуфорд под носа си. — Никой не те е виждал навън. Никой нищо не е чувал за теб. Повечето от хората, които се интересуваха от съдбата ти, отдавна те смятат за мъртъв.
Почеса стария белег на лявата си скула, достигащ почти до косата му. Защо се връщаш сега? Кой те измъкна от онази миша дупка?
— Сам, може би имаме още две-три минути, докато си допие кафето и потегли отново. Можем да го арестуваме веднага щом се покаже на тротоара.
Кроуфорд се дръпна от окуляра и сърдито огледа застаналия зад него Уоли Лиджът. Със закръглено лице и мустаци, провиснали като на морж, едър и непохватен като снежен човек, колегата му би могъл да бъде по-скоро Дядо Коледа, но не и частен детектив. Облечен в изпоцапан с грес синкав комбинезон, с препасан около кръста си колан за катерене по уличните стълбове, той спокойно би могъл да конкурира всеки от дангалаците, които се мотаеха из града за сметка на наивните данъкоплатци.
— В никакъв случай! — отсече Кроуфорд.
— Но, Сам, нали…
— Казах „Не“! Онзи, който го е възкресил, със сигурност му е възложил нещо доста специално.
— Само че единствено Майстора може да ни разясни тази загадка.
Никой не можеше да разубеди добрия стар Уоли, че щеше да бъде неразумно да щракнат белезниците на този Майстор още в мига, когато Кроуфорд го засече на онази мръсна улица в Марсилия. Имаше и други удобни възможности, особено в нощния влак, обаче Кроуфорд ги отхвърли.
— Не, точно с този тип никога няма да се получи — замислено промълви Сам. — Може би ще успеем да го пипнем жив, обаче не вярвам канарчето да пропее. Защото първата му работа ще бъде да си сдъвче езика.
Уоли сви рамене, колкото да демонстрира, че това според него е риск, който си струва да поемат. Може ли някой да се справи с езика с по-малко от пет-шест хапки?…
— Нали се обади по телефона, Сам? Кой знае дали сега ще му се наложи да се срещне с някого?
— Все още му е нужна нова самоличност. — Кроуфорд осъзнаваше, че заприличва на досаден твърдоглавец, но нищо не беше в състояние да го отклони от целта. — Нужен му е някой, който да го снабди с документи и пари. И с подробни инструкции. — Млъкна за миг. — Ако изиграем този пасианс както трябва, ще ударим с един куршум два заека: ще се доберем не само до мишената, но и до шефа на Майстора.
Уоли не отделяше поглед от силуета и процеди през зъби:
— А ти явно нямаш търпение да си стиснеш ръката с този невидим шеф.
— Нали знаеш, че не се задоволявам с половинчати успехи? Затова, Уоли, приказвай по-малко. Излез да го боядисаш!
— А какво да правим със Сюзън?
— Ще съобщя, че имаме нов клиент в града. Може пък да изскочи нещо за него във файловете. Искам достъп до всичко, с което сега се занимава Управлението. До пълния комплект от случаите през последния месец и до списъка с предстоящите задачи.
— А какво ще правим, ако той не оправдае очакванията ни?
— Ще регистрираме появата му и ще прехвърлим случая на Де Джонг от Интерпол.
— Е, тогава май е време да потеглям — въздъхна Уоли.
Измъкна се през задната врата на пикапа и спусна след себе си оранжевата завеса, плътно разделяща каросерията на две части. Дъвчеше угарка от цигара „Житан“ в ъгъла на устата си. Навехна леко левия си глезен и изруга. Беше забравил, че е обут в износени маратонки.
Заобиколи чевръсто оранжево-белите пластмасови конуси, поставени около пикапа, изчака, докато отминат забързаните автомобили, и пресече платното с изненадваща за годините му пъргавина. Влезе в кафенето, седна на бара, недалече от Майстора, и си поръча кафе. Дори се опита, макар и вяло, да пофлиртува със собственицата на заведението, без нито веднъж да погледне към Майстора. Извади кибрит и запали угасналата си цигара. Протегна ръка към пепелника отдясно на Майстора. Уж неволно одраска дясната китка на обекта със загасената кибритена клечка…