— Пардон, мосю… — промърмори Уоли.
После пусна клечката в пепелника и допи кафето си. В огледалото зад бара зърна как Майстора разтъркваше леко обгорената кожа на китката си.
Всичко беше минало добре. Чрез разтриването безцветният, леко омаслен слой се разнасяше върху по-широк участък от кожата му. Мазнината беше обработена с радиоактивни изотопи. Минималната доза в никакъв случай не беше опасна за живота на обекта, но се проследяваше отлично чрез лазерните скенери. Веднъж просмукана в кожата, мазнината вече не можеше да бъде измита или остъргана. Не помагаха никакви сапуни и шампоани. Така боядисан, Майстора можеше лесно да бъде следен, дистанционно и денонощно, в продължение на цяло столетие.
Уоли остави чашата от кафето, плъзна трите франка по плота и след като за последен път намигна на пищната съдържателка, се изниза навън.
Салонният управител на „Обелиск“ обърна внимание на Пол Макган още преди гостът да беше прекрачил прага.
— За мен е удоволствие да ви видя отново, мосю.
— Благодаря, Анри.
Служителят посочи към поръчаната от Макган ваза с яркочервени рози.
Дипломатът кимна одобрително, напъха в дланта му стофранкова банкнота и влезе в салона със самоуверена походка. До масата оставаха само няколко крачки, когато Холис се обърна към него. Беше готов да се закълне, че тя предусети приближаването му с шестото си чувство.
— Пол!
Понечи да се надигне от стола, обаче Макган нежно я побутна да не става, после се наведе към нея и я целуна зад ухото.
— Съжалявам, че закъснях. В последната минута се наложи да довърша нещо спешно…
След малко един от келнерите донесе цветята и под зоркия поглед на салонния управител ги подреди във вазата, като преди това поразчисти масата. Въздухът наоколо се изпълни с упойващ аромат. Изненадана и очарована, Холис ахна възторжено.
Макган зае мястото си, усмихна й се от другия край на масата, през свежите рози, изучавайки възрастния мъж, седнал до Холис. Непознатият също не скри любопитството си, внезапно оживило сините му очи.
— Пол, приятно ми е да ти представя Доусън Уайли — рече Холис. — Дий, това е мистър Пол Макган, отговорен секретар на посолството.
Уайли стисна ръката на новодошлия и се отпусна на стола. Усмихна се на Холис.
— Значи това е този младеж, който така бързо е успял да те обсеби?
Лицето й пламна като божур. Гърлото й внезапно пресъхна и момичето не успя да промълви нищо в свое оправдание.
— Радвам се да се запознаем, синко — заговори Уайли с подчертано бащинска нотка. — Холи не бе много словоохотлива, когато я запитах кой е мъжът, завоювал сърцето й. Предполагам, че е искала да не влияе предварително на мнението ми за теб.
— А на мен ми разкри, че сте от кариерата — отвърна Макган.
— О, това бе толкова отдавна… Но никога не съм се издигал до твоето ниво.
— Защо? Аз не съм нищо повече от един треторазреден чиновник.
Уайли хвърли многозначителен поглед към Холис.
— На всичкото отгоре е скромен. Рядко срещано качество в тази професия.
— За дълго ли сте в Париж, сър?
— Не, за съжаление. Вече освободих стаята си в хотела. Самолетът ми излита след два часа. А това означава, че ще се опознаем по-добре при следващата ни среща.
— Нищо не ви пречи да започнете още сега — намеси се Холис. — Аз ще отида да се освежа.
Стана, сведе глава, за да вдъхне от аромата на розите, и излезе от салона. На прага се обърна и видя, че Уайли и Пол беседваха оживено.
В тоалетната младата жена се забави по-дълго от обичайното. Успокоена, че приятелят на покойния й баща напълно бе одобрил нейния избор, искаше да остави Дий за по-дълго насаме с Пол.
Пол Макган не само беше първият мъж, успял да покори сърцето й. Той беше голямата любов в живота й! Обичаше го пламенно и всеотдайно. Единствено на него бе позволила да сломи съпротивата й, при това само месец след запознанството им. Той и само той бавно, но търпеливо успя да си проправи път към сърцето й, без да бъде груб и нахален. Пол бе първият мъж, който я бе завладял изцяло, толкова бързо, че понякога я обземаше страх. Холис отлично съзнаеше какво означава да бъдеш уязвим. Плахите стъпки на онова дълго, болезнено пътуване от сянката на осиротялото детство към светлината на надеждата и вярата бяха оставили дълбоки следи в душата й.