Но привличането между нея и Пол бе толкова естествено и непринудено, че всичко, което последва, беше като предопределено от съдбата. Тя се ласкаеше от мисълта, че успя да спечели красивия, елегантен и самоуверен секретар на посолството без никакви по-особени усилия. Сред персонала на посолството нямаше по-привлекателен ерген от Пол Макган. Още с постъпването си, Холис се наслуша на сплетните, занимаващи женската част от консулския отдел. Клюкарките се обзалагаха кога най-сетне някоя жена ще успее да завърти главата на мистър Макган. Но той явно умееше да се държи твърдо с дамите и им даваше да разберат, че не бива да си правят никакви илюзии. Наистина, носеха се слухове, че са го виждали да излиза с тази или онази, но само за по една вечер — в това бяха категорични всички, дори и най-осведомените. Разбира се, не липсваха и хапливи подмятания, че нещо не било наред в него, но кой би повярвал на провалилите се и заради това озлобени кандидатки за леглото му?
Холис неволно си спомни как една от колежките й във визовия отдел започна да я оглежда с повишено внимание, след като се разнесе мълвата за първите й срещи с Пол Макган. В очите на колежката се четеше неизречения въпрос: „Какво толкова има тя, което аз нямам?“. Въпрос, който остана без отговор. Плахите опити на Холис да отклонява деликатната тема само влошаваха още повече отношенията й с другите служителки.
Нито една от тях поне за миг не се замисли, че Холис, попаднала в непозната и стряскаща среда, отначало бе потърсила в Пол само приятелска, сродна душа, опора, на която да може да разчита. Всички бяха единодушни, че свенливостта й не е нищо повече, освен несръчен опит за лицемерие, а упоритите й откази да сподели нещо по-пикантно — непростима арогантност.
Жените от консулския отдел, които тайно въздишаха по Пол Макган, единодушно се съюзиха против нея — като кокошки, ужасени от откритието, че техният петел прехвърча до съседния курник.
Обаче Холис, като единствено дете, от малка се бе научила да живее усамотено и не страдаше кой знае колко от хладината, с която я посрещаха. Знаеше, че времето лекува доста рани и че може би ще дойде денят, когато ще забравят за връзката й с Пол и ще започнат да я възприемат и ценят единствено заради собствените й качества. Понякога, когато й се струпваха прекалено много горчивини, Холис си пожелаваше този момент да настъпи по-скоро. На всичкото отгоре доста факти около личността на Пол оставаха неясни за нея…
Когато се върна при масата, завари Доусън Уайли да брои франковете в портфейла си, за да плати сметката.
— Исках аз да платя! — обади се Холис.
Уайли сви рамене.
— И без това трябва някъде да похарча тези франкове. Иначе за какво са ми в Щатите?
Отвън, на тротоара пред входа на ресторанта, Пол помоли портиера да повика такси. Холис чакаше, застанала до Уайли, нервно потропвайки с крак.
— Е? Какво ще кажеш?
— Какво искаш да знаеш? — смутено я изгледа Уайли.
— Моля те!
Погледът му се насочи към Пол, но почти веднага се върна към нея.
— Изглежда чудесен младеж, Холи.
Младата жена не можа да се сдържи и го разцелува пламенно.
— Да! — възторжено прошепна тя.
Хвана го под ръка и поеха към очакващото ги такси. Доусън Уайли влезе в колата, свали стъклото и се сбогува с Холис:
— Ще ти се обадя веднага щом пристигна у дома. — После се обърна към Макган. — Пол, нали мога да разчитам, че ще се грижиш за нея?
— Естествено, сър.
Шофьорът или разбираше английски, или просто бе открил пролука в претоварения трафик, защото доста рязко подкара колата. Холис успя само още веднъж да зърне лицето на Уайли, който продължаваше да им маха с ръка от прозореца на автомобила.
В очите й запариха сълзи, но тя примигна, за да ги спре.
— Наистина съжалявам, че не можах да дойда по-рано — промълви Пол зад гърба й.
Холис остана загледана след смаляващите се очертания на таксито. Накрая се обърна и погали Пол по бузата.
— Няма значение. Той те хареса, Пол.
— Наистина ли?
— Наистина. Розите също помогнаха. А какво стана с тях?
— Поръчах да ги изпратят в апартамента ти.
— Много предвидливо. — Тя го дари с нежна, плаха, но съблазнителна усмивка.
Пол Макган повдигна брадичката й с пръст и дълго остана загледан в очите й.