Той изчака три последователни позвънявания на телефона, преди да се обади. Холис звънеше точно по график.
— На телефона е Макган.
— Пол, ти ли си? Аз съм, Холис.
— Улучи ме в много неподходящ момент. Сега не мога да говоря…
— Пол, забравил си да подпишеш формуляра за имиграционната служба!
Макган изчака няколко секунди, за да я накара да си помисли, че е крайно изненадан от тази вест.
— По дяволите! — изруга той.
— Но все още има време да подпишеш проклетия документ.
— Холис, нали ти казах! Сега съм много зает. Пък и времето е крайно ограничено. По-добре го подпиши вместо мен. Само едно драсване с перото.
— Но, Пол, това е нарушение на правилата!
Макган заговори натъртено:
— Холис, много добре знаеш, че никога не бих те помолил за нещо, което е забранено или е опасно за теб. Но сега просто не ми достига времето сам да се справя с всичко. Тук съм зает с една много важна задача, която не търпи отлагане. Подпиши ме, без да се притесняваш. Аз ще поема цялата отговорност.
Холис смутено поклати глава. Спомни си думите на инструктора от Специалния отдел към Държавния департамент: Винаги спазвайте законните процедури. Никога, при никакви обстоятелства не бива да нарушавате правилата; не трябва да рискувате със самоинициативи, колкото и да ви изглеждат неизбежни и оправдани от ситуацията. Ако възникне някакъв гаф, ние ще се погрижим да ви прикрием — това важи за всеки служител от нашите посолства. Но ако сте решили да играете ролята на самотен каубой, ще дойде мигът, когато ще трябва да се сърдите единствено на себе си.
Смутената жена неволно протегна ръка и пръстите й погалиха камеята. Но сега… сега ситуацията беше съвсем различна. Все пак тя действаше по заповед на висшестоящ, отговорен служител. Освен това Холис бе убедена, че Пол никога няма да допусне тя да извърши нещо, което може да има катастрофални последици за бъдещето й.
— Холис, чуваш ли ме?
— Да, тук съм, Пол. Добре, ще послушам съвета ти.
— Ще ти бъда много задължен. А сега трябва да затварям. Обади ми се, щом пристигнеш в Ню Йорк.
Макган прекъсна връзката. Нито за миг не се усъмни, че Холис няма да изпълни инструкциите.
Още се усмихваше вътрешно, когато набра някакъв телефонен номер. Когато отсреща вдигнаха, Макган тихо промълви:
— Мисията започна.
Холис остана втренчена в телефона. Сепна я някакъв шум от дъното на залата. Вдигна поглед към стенния часовник. Времето течеше неумолимо. Вече бе 11 часа и 6 минути. Взе формуляра и го прочете още веднъж. Уж всичко беше наред, но колкото и да гледаше в празния ред, подписът на Пол отказваше да се материализира.
Извърна очи към бележника си. Без да се усети, ръката й подсъзнателно започна да изписва буквите от името на Пол, докато се получи идеално копие на истинския подпис.
После ръката й се измести и нанесе подписа на Пол върху документа, но това вече бе напълно осъзнато действие.
Облегна се, изплашена от постъпката си. Пое дълбоко дъх и се огледа тревожно. За щастие Сюзан Гарсети не се виждаше наоколо.
Холис винаги се бе страхувала от високата и слабовата Сюзан, макар акцентът на ръководителката на визовия отдел да беше леко сладникав, типичен за жителите на Северна Каролина. Съвестна служителка с дългогодишен опит, Гарсети беше всепризнат капацитет по тънкостите около оформянето и издаването на входните визи. Подобно на всички опитни ръководители, тя бе надарена с безкрайно търпение, винаги готова да помогне със съвети и с окуражаващи оценки. Но същевременно успяваше да вдъхва страхопочитание сред подчинените си.
Веднъж Холис беше попитала един от напускащите колеги защо Гарсети, толкова работлива и интелигентна, не бе успяла да напредне повече в кариерата.
— Е, Сузи отдавна можеше да се добере до по-добро място — беше й отговорил той. — Но именно тя е душата на този отдел. Много преди ти да се появиш тук, шефовете се опитаха да й намерят заместник. Назначиха един мъж на мястото й, но той издържа само три седмици. Наложи се началникът на персонала да отлети спешно за Северна Каролина и да моли на колене Сузи да се върне и отново да оглави отдела.