Но тъкмо сега, когато Холис отчаяно се нуждаеше от съвета й, никой не можа да й каже къде да намери Гарсети.
Пък и времето не чакаше.
На всяка цена трябваше да я намери. Холис се надигна и обходи с поглед бюрата чак до дъното на залата и до отворената врата, водеща към подземието, където се съхраняваха официалните документи (от дипломатическите паспорти до поверителните меморандуми). До вратата седеше Боби Френкс — младият чернокож служител от охраната, зает с някакво списание, без да престава да предъвква клечка за зъби. Така Боби залъгваше желанието си да запали цигара.
— Здравей, Боби. Как си днес?
Той вдигна поглед от списанието и се усмихна, но без да изпуска клечката, заседнала между два кътника.
— Здрасти, Холи. Най-хубавото е, че наближават отпуските.
— Къде ще я прекараш?
— Че къде другаде, освен у дома, в Сан Антонио. Какво ти трябва?
— Нося формуляр за имиграционната служба.
— От онези за еднократните визи? — Младежът се изправи, с цяла глава по-висок от нея. — Добре, давай.
Холис се усмихна и му подаде формуляра. Френкс отгърна на последната страница, погледна подписа, после отново провери дали всичко е попълнено според изискванията.
— Добре. Влез.
Вътрешността на помещението не беше по-голяма от банков трезор за ценни книжа. Стените бяха изцяло заети от метални шкафове. Френкс измъкна връзка ключове, коленичи и отвори долния шкаф. Бръкна вътре и подаде на Холис празен протокол за регистрация на разрешението за входна виза.
— Трябва само да попълниш името — каза той. — Можеш да използваш моето бюро.
Формулярът беше подпечатан и подписан. Оставаше само да се попълни името на приносителя.
Холис го написа с главни букви: САЙМЪН ДЖОУНС.
После се обърна към Боби.
— Това ли е всичко?
— Почти свършихме.
Френкс се наведе над бюрото и добави върху протокола своя подпис. Измъкна печат от чекмеджето си и подпечата документа.
— Чакай, има още нещо.
Младежът разгърна една дебела папка, огледа колоните от цифри, докато намери празно място, за да запише номера на документа.
— Вече си готова.
Холис грабна писалката и я стисна ненужно силно, преди да сложи своя подпис.
— Благодаря ти, Боби.
— Няма проблеми. Ти си носиш отговорността.
Холис се върна до своето бюро, за да си вземе чантата. После грабна пропуска си и за последен път погледна към стенния часовник. 11 часа и 26 минути. Винаги можеше да хване такси от хотел „Крийон“. Ако стигне навреме, шофьорът щеше да получи щедър бакшиш.
7.
Дори и да се бе опитала да открие видеокамерата, Холис нямаше да успее — апаратът беше умело прикрит в окачения таван на залата. Но точно сега тя беше изцяло ангажирана с изпълнението на поставената й спешна задача. Освен това никога не бе подозирала, че отнякъде някой може да наблюдава всяко нейно действие.
Холис не успя да открие къде е Сюзан Гарсети, но това не означаваше, че Сюзан е извън залата на визовия отдел. Зад бюрото на шефката имаше добре замаскирана врата, водеща към помещение за видеоконтрол, обхващащ целия отдел. Шестте видеокамери, скрити в залата на най-възловите места, предаваха изображенията на шестте монитора в малкото помещение, което позволяваше да се следи дейността на всяка от служителките. Това бе новост в системите за охрана на посолствата, въведена с цел предотвратяване на опитите за кражби и фалшификации на дипломатически и визови документи. За службата по охраната на посолството не беше тайна, че френското контраразузнаване отдавна бе категоризирало американското посолство като обект от първостепенно значение. Затова вътре в посолството се следеше внимателно дейността на всеки служител от редовия персонал, като особено внимаваха за новопостъпилите — не беше изключено те да се забъркат в някакви афери — било поради алчност, било поради наивност. Алчност, защото след качествения напредък в технологиите за защита на документите срещу опитите за подправяне, на всички терористи, контрабандисти, наркопласьори и други криминални типове се налагаше да се бъркат все по-надълбоко в джобовете си, за да се сдобият с първокласно фалшифицирани документи.
На сутрешното заседание Гарсети бе забелязала отсъствието на Холис, но не това беше причината да насочи вниманието си именно към монитора, на който се виждаше бюрото на младата служителка. На осеминчовия екран ясно пролича смущението, изписано по лицето на Холис, изнервените й жестове, особено когато пристигна пощальонът. След малко тя като че ли се поуспокои, но отново изгуби контрол върху нервите си, когато набра някакъв номер по телефона. Следваха мигове, изпълнени с колебания и смътни признаци на нещо като душевна борба. Накрая младата жена стана от бюрото си и отиде да поиска нещо от Боби Френкс.