След кратка пауза отсреща попитаха:
— Хм… Има ли някаква връзка със семейство Фримънт?
Сюзан Гарсети рядко бе чувала нещо така да изненада опитния Сам Кроуфорд.
— Тя е тяхна дъщеря. Започна работа при мен преди три месеца. Държи се скромно, като оставим настрани общоизвестния факт, че споделя леглото с мистър Макган.
— Хм… — В гласа на Кроуфорд прозвуча леко съмнение.
— Нали ме бе помолил да ти докладвам, ако забележа нещо съмнително? Мис Фримънт притежава всички данни, за да си намери по-приятно местенце във Вашингтон. Освен ако сама не е пожелала да работи тук, където някой е решил да се възползва от правото й на достъп до дипломатическата и паспортната документация. — Тя се замисли за миг, преди да продължи: — Като онзи имиграционен формуляр, който взе със себе си.
— Кога напусна сградата?
— Преди десетина минути.
— А как изглежда тази Фримънт?
Сюзан Гарсети накратко описа външността на Холис.
— Провери съдържанието на чекмеджетата в бюрото й. Искам да ми докладваш за всичко, което не изглежда пряко свързано със служебните й задължения.
Линията замлъкна. Сюзан Гарсети остана загледана в апарата и тихо прошепна:
— Е, Сам, няма как да ти откажа.
Отлично знаеше, че не може да не се подчини на заповедите на Кроуфорд. Но и без това той вдъхваше доверие и някак си интуитивно принуждаваше и другите да се държат лоялно с него. Навремето Гарсети беше назначена за началник на визовия отдел по изричното настояване на Сам Кроуфорд. И оттогава тя му служеше предано, винаги нащрек, като жица към мина със закъснител, която сега някой бе настъпил.
Сюзан Гарсети от все сърце желаеше цялата тази неразбория, в която се бе замесила Холис, да се окаже някаква невинна глупост. Не искаше девойката да попада в мрежата на Сам Кроуфорд. Защото ако се стигнеше дотам, нищо хубаво не очакваше Холис Фримънт.
Оранжево-белият пикап с емблемата на службата за пътна маркировка беше паркиран на „Рю дьо Л’Акедюк“, точно срещу край гаровия хотел „Аполон“.
— Наистина ли вярваш, че това пиленце ще ни кацне на мушката? — попита Уоли.
Днес бе пременен в светлозелен работен комбинезон — стандартната униформа на парижките чистачи.
Кроуфорд, все още замислен върху рапорта на Сюзан Гарсети, не му отговори, а на свой ред попита:
— Нали всички запомнихте нейното описание?
В хотела дежуреха четирима от агентите на Сам: първите двама следяха входовете за снабдителите и за персонала, един седеше на фотьойл във фоайето, а последният крачеше по тротоара пред главния вход. Уоли им бе продиктувал чрез клетъчния си телефон описанието на Холис Фримънт веднага след като Кроуфорд му бе позвънил от Монпарнас.
— Сам, какво ще правим, ако се окаже, че има нещо общо между Майстора и тази американка? Ще започнем ли нашата игра?
Кроуфорд продължи да следи с поглед оживеното улично движение около край гаровия хотел.
— Тя ще му донесе документите, които са му необходими, за да премине през паспортната проверка на летището в Ню Йорк — процеди през зъби той. — Е, тогава ние наистина ще започнем нашата игра.
Уоли се канеше да добави нещо, но само изсумтя, размърда се на седалката и притисна леко миниатюрната слушалка на радиотелефона, скрита в лявото му ухо.
— Внимание! Майстора се раздвижи! Ето го, току-що излезе от асансьора… А сега прекосява фоайето. Няма багаж. Насочва се към главния вход.
— Веднага след него! — заповяда Кроуфорд.
Майстора беше облечен в същия шлифер, с който бе потеглил от Марсилия. Излезе на тротоара, огледа се набързо и веднага изчезна в потока от пешеходци, по посока на „Рю дьо Л’Акедюк“.
— Към метрото ли се насочва? — запита се Уоли.
— Не, не ми се вярва да се качи в метрото. Хайде, размърдайте се всички. В хотела да остане само Саймънс, за да провери стаята му. Останалите да го следят плътно, но не прекалено близко — не е изключено да е запомнил лицето на някой от нашите хора.
Пикапът бавно потегли. Уоли включи мигащите жълти сигнални лампи и автомобилите по улицата му направиха път. На отсрещния тротоар Майстора вървеше замислено — нито много бързо, нито много бавно. Изобщо не се спря, за да позяпа отрупаните с модни стоки витрини или за да се огледа за евентуални преследвачи. Не се опита да се измъкне в странична уличка или пасаж.
Крачещ на безопасно разстояние зад него, Уоли долови в слушалката мърморенето на Кроуфорд: