— Тогава да тръгваме.
Холис остана изненадана от сръчността му — въпреки теснотията около тях, той се доближи до нея и с любезен жест изтегли стола й, когато тя се надигна.
Ресторантът се напълни още повече. Холис тръгна към вратата, а Майстора вървеше на няколко крачки зад нея. Тя не искаше да го изгуби в тълпата, затова постоянно се обръщаше назад. Така и не разбра как се блъсна в някакъв пълничък уличен чистач в зелен комбинезон, облегнат на бара. Капки пот внезапно оросиха челото на непознатия.
— Pardon — промълви тя.
Пълният мъж изтръска смаяно кафето, разлято по ръкава му. Изгледа кисело младата жена и промърмори нещо, като издуха цигарения дим право в лицето й.
Смутена, Холис продължи напред. До остъклената врата оставаха само няколко метра, но чантата й пречеше да се провира през навалицата. Толкова бе напрегната, че забрави да се озърне назад към Майстора — така и не видя как той измери пълничкия чистач с леден поглед. Присвитите му зеници се разшириха само за миг, когато очите му се спуснаха надолу, към маратонките на работника.
Маратонките бяха доста износени, но все още си личеше, че са американски. От онези, с които се мъкнат всеки ден хлапетата в Бруклин, с които тичат за здраве адвокатите в Сентръл Парк. От онези, които са предпочитани от американските туристи в Европа — защото са удобни, а не заради модата. Тези маратонки някак не бяха на мястото си на краката на този тип. И той целият бе някак… не на място.
Освен това, когато го заляха с кафето, непознатият бе промърморил с прекалено добър акцент — заучен, неестествено правилен. Чистачите по парижките улици ругаят по друг начин.
Навън, на тротоара, Майстора видя как Холис извърна глава, за да потърси такси. Той огледа набързо колите, паркирани пред хотела, но не видя нищо подозрително.
Но те няма да използват лека кола. Ще предпочетат камионетка или поне пикап…
Нямаше време за проверки. Пък и не искаше да узнаят, че вече подозира за присъствието им. Ако наистина искаха да го задържат, досега да го бяха сторили. Момичето се забелязваше отдалече и докато се движеше с нея, трудно щеше да се отърве от преследвачите.
Но сега едно поне бе сигурно: тя не работеше за тях.
Което пък означаваше, че те ще бъдат много внимателни, докато тя е с него и му служи като щит.
Майстора знаеше много за ОМЕГА. Тайна американска организация, действаща извънредно предпазливо на чужда територия, особено във Франция, чиито отношения със Съединените щати напомняха за брак, крепящ се единствено на взаимната търпимост. Това момиче е аматьор, само един инструмент в нечии ръце. Тя не принадлежеше към техния кръг.
Майстора я хвана за лакътя със спокойно, дори приятелски загрижено изражение на лицето.
— Има по-бърз начин за придвижване от такситата. — Той посочи с кимване към гарата. — Хайде да потърсим Крон.
— Кой е този… Крон? — озадачи се Холис.
Но Майстора само се усмихна и с внимателен жест я освободи от чантата й.
Кроуфорд ги проследи как пресякоха улицата: високите токчета на мис Фримънт предпазливо си проправяха път сред паважа, а зад нея Майстора пристъпваше с предпазливи стъпки, гъвкав като водна змия.
— Докладвай, Уоли.
Уоли, с ръце, напъхани в джобовете на комбинезона, се тътреше на десетина метра зад тях, примижал на силното слънце.
— Тя му предложи да вземат такси, но той очевидно е имал нещо друго наум. Може би се тревожи да не закъснеят заради уличните задръствания. — Мощен автомобилен клаксон заглуши гласа му. — Проблемът е защо тя все още е с него? Нали се видяха? Той повече не се нуждае от нейните услуги.
Кроуфорд се опита да намери някакъв отговор на тази неочаквана загадка. От професионалист като Майстора не се очакваше да тръгне на дълъг път с придружителка.
— Насочват се към гарата, но нали той няма намерение да пътува в Европа. — Кроуфорд не се усети, че бе започнал да разсъждава на глас, но нямаше нищо лошо да сподели колебанията си с Уоли, в случай че в следващия миг нещо се обърка и изгубят връзка. — Забрави ли, че до летището може да се стигне и с влак? — изведнъж се досети той.
Уоли веднага се съгласи.
— Да, да. Ето, те се насочват към перона на теснолинейката.
— Онази, която има само една спирка?
— Да, до Олней-су-Боа.
Кроуфорд потропа с пръсти по ръба на компютърната клавиатура. Уайли, заедно с останалите агенти, търпеливо изчакваше инструкциите на шефа. Налагаше се спешно да вземе решение — в противен случай рискуваше да изгуби следите на Майстора. Летище „Шарл дьо Гол“ беше на границите на периметъра за действие на екипа на Кроуфорд. Така че беше недопустимо да позволи на обекта да се измъкне. Освен това Сам Кроуфорд никога не беше допускал провали в проследяването, пък и досега не бяха организирали толкова плътно следене на нито един терорист.