Но ето че внезапно бе изправен пред съдбоносен избор. Майстора би трябвало да бъде задържан не тук, на френска територия, а чак когато самолетът му кацне на най-добре охраняваното летище в света — пред студените очи и насочените пистолети на отлично обучени агенти.
А също и момичето. Нейното присъствие само усложни задачата.
— Ще го пипнем на летище „Шарл дьо Гол“ — нареди Кроуфорд по микрофона. В слушалката се чу въздишката на Уоли, но той не му обърна внимание. — Оставаш с тях на гарата и после ги следваш във влака. Ще повикам останалите от екипа. Влакът потегля в пет и половина, след четиридесет минути. Няма да могат да се измъкнат бързо. Ще те чакам на летището. Ще пристигна там много преди тях.
— Няма да е лесно да ги проследя в тази гъста тълпа.
Междувременно Кроуфорд се бе загледал в редицата от мотоциклети БМВ, паркирани пред гарата, и в размотаващите се около тях рокери и съвсем млади момичета в кожени якета.
— Нещо ми подсказва, че ще е по-добре да побързаме.
— Мистър Джоунс, почакайте малко. Струва ми се, че не разбирате…
Проблемът беше в това, че той не се съгласи да спрат, за да може Холис да си поеме дъх. Не че Майстора крачеше прекалено бързо, но нито за миг не забави ход. Накрая Холис успя да го настигне и го дръпна за ръкава.
Той се извърна и я изгледа хладно.
— Някакви проблеми ли има, мис Фримънт?
— Да. Вие сте този, който ми създаде доста проблеми.
Тя изтри потта от челото си и се огледа. На коловозите два синьо-бели експреса, от новите, високоскоростните, очакваха пътниците си. Три перона по-нататък се виждаха по-скромните електрически теснолинейки, боядисани в оранжево и сиво.
Между колоните се процеждаше бледа светлина, като в катедрала. Замърсеният остъклен покрив над перона едва пропускаше слънчевите лъчи. Около коловозите се разминаваха носачи, кондуктори и пътници. Глъчката заглушаваше дори металическите гласове, усилени от високоговорителите, които монотонно съобщаваха за пристигащи и заминаващи влакове.
— Но къде отиваме? — настойчиво попита Холис.
— Към теснолинейката, мис Фримънт. Тя се движи само в околностите на Париж, нещо като продължение на метрото.
— За летището?
— Разбира се. Нали полетът ни е в два и тридесет и пет, сектор Б, терминал 43. — Майстора вдигна очи към внушителния цифров часовник, окачен под гредите. — Ако не се бавим, ще успеем да хванем следващия влак. Нали не бива да закъсняваме, мис Фримънт?
Без да се усети, Холис кимна послушно и едва след това се ядоса на себе си. Никак не й харесваше това бързане… Защо напуснаха така припряно ресторанта? И от къде на къде този професор (на Холис той никак не й приличаше на банкер) ще си позволява забележки относно външността й? Какво от това, че привличала вниманието на околните?! Но още повече я ядоса неуспехът й да намери такси. Като за капак сега трябваше да търчи след този странен тип, който крачеше забързано пред нея, стиснал собствената й чанта в ръка.
Ето че и сега се остави той да избере как да стигнат до летището.
Е, мистър Джоунс, който и да си ти всъщност, в крайна сметка няма да се справиш без мен. Нали твоят билет е у мен. А без него няма да те пуснат в самолета. И нали ти си този, който иска да отлети. На мен не ми е нужно да ходя никъде.
Тя тръсна рамене и ускори крачките си, за да го настигне в подножието на ескалатора.
Без да се поглеждат, в пълно мълчание, те се спуснаха две нива надолу до широкия тунел с бял фаянс, който отдалече ухаеше на някакъв дезинфектант. Холис едва сега проумя, че Джоунс действаше съвсем целенасочено, защото в тунела бе пълно с отбивки и странични изходи, но той изобщо не се поколеба коя посока да избере. Нито веднъж не погледна към надписите и стрелките по стените.
Най-после излязоха на открито. Отдясно видяха гише за билети, а до него — вестникарска будка. Изморената жена тихо простена, като видя дългата опашка пред гишето — имаше поне двадесет пътници преди тях.