Най-вероятен изглеждаше следният сценарий: Кроуфорд го е надушил може би още от Марсилия, но го е оставил да се добере до Париж. И там, в онова кафене край Лионската гара, е изпратил своя пълничък агент, за да се приближи до него. Майстора си припомни как онази кибритена клечка одраска кожата на китката му. Спомни си също и за мазното петно на същото място.
Въпреки че от години се бе укривал старателно, Майстора се стараеше да не изостава от напредъка на науката и технологиите. Затова не бе трудно да се досети, че е бил маркиран. Или боядисан, както казваха на жаргон.
Ето как Кроуфорд бе успял да попадне на следите му в „Аполон“. Ето защо досега не бе засичал опашка след себе си. Очевидно Кроуфорд иска да разбере с кого ще се срещне и накъде ще тръгне. Ако не му се пречкаше тази млада американка, досега Кроуфорд отдавна да го е уловил и извел извън страната. Или пък би го предал на Интерпол.
Но нейното присъствие пределно ясно издаваше към коя държава е решил да се насочи Майстора.
Така че Кроуфорд не можеше да си позволи да изгуби следите нито на Майстора, нито на мис Фримънт. Очевидно това е била причината да изпрати своя пълничък агент да ги проследи до перона на гарата, включително и във вагона на теснолинейката.
Ако не бяха издайническите маратонки, маскировката на агента може би щеше да издържи проверката. Но вече нищо не можеше да помогне на Уоли да изпълни задачата си докрай…
Майстора проследи предпазливо движението на пълния нисичък мъж през тълпата, изпълваща перона. В тази минута влакът доближи перона и повечето погледи се обърнаха към композицията. Сега бе най-удобния момент да се скрие в тълпата и той не закъсня да се възползва. Стопи се като сянка в масата от пътници, успя да си пробие път и застана точно зад пълничкия агент.
Всички наоколо се засуетиха, защото колелата на влака спряха да се въртят. Изоставена сама, на петнадесетина метра от двамата мъже, Холис продължаваше да се озърта, но накрая бе принудена да се качи във вагона, повлечена от неудържимия поток заминаващи.
Но дебелият агент остана на перона, пъхнал едната си ръка във вътрешния джоб на комбинезона си. Най-вероятно именно там беше скрил пистолета си. Може би в този миг пръстите му опипваха предпазителя.
Майстора се притисна плътно към агента, така че той да усети дъха му във врата си. Уоли веднага се обърна. Беше много чевръст, затова Майстора му позволи да го погледне в очите, преди да вкара стилета си между ребрата на пълната му фигура.
Устата на агента остана отворена. Убиецът видя как потрепнаха устните и езикът на Уоли, но думите заглъхнаха някъде в гърлото, защото острието вече бе пронизало сърцето му. Майстора закри с ръка лицето му, подхвана го с другата под мишницата — както се постъпва с приятел по чашка, прекалил с дозата. Завъртя тялото, като се възползва от момента и измъкна ловко стилета си. Избърса го в комбинезона на жертвата и го скри в джоба на шлифера си. После внимателно отпусна тялото на пейката и го нагласи така, че човекът да изглежда задрямал… с глава, облегната на автомата за продажба на билети.
Майстора остана изненадан от хриптенето, което се изтръгна от гърлото на жертвата. Но колкото и да бе силен физически Уоли, вече нищо не можеше да го спаси.
В следващия миг друг звук привлече вниманието на Майстора: вратите на вагоните се затваряха и перонът бе огласен от съскането на пневматичните уредби. Той се затича към вагона. Добра се до вратата точно когато оставаха само няколко сантиметра между двете й крила. Успя да напъха ръцете си и с енергично движение ги разтвори. Повлечен от устрема на влака, Майстора се олюля, но със следващия напън успя да връхлети във вагона. Замалко не се стовари върху смаяната, безмълвна девойка, която не откъсваше очи от него, опряла гръб в противоположната врата на вагона.
Влакът ускори ход и едва тогава той се осмели да я погледне. Младата жена извърна глава към бягащия перон, където някаква фигура лежеше сгърчена край стената, запокитена като счупена кукла.
С две крачки Майстора преодоля разстоянието между него и Холис. Устните му почти докоснаха месестата част на ухото й, но той разбра колко бе изплашена малко по-късно — едва когато влакът набра скорост и осветлението се усили.
В полумрака задъханият му шепот прозвуча почти като любовно признание:
— Ако ви е мил животът, мис Фримънт, ще правите само това, което ви наредя.
8.
Кроуфорд седеше в пикапа и разговаряше с членовете на своя екип по кодирания радиоканал. Продължаваше да очаква следващия рапорт на Уоли, който трябваше само да натисне с ръка микрофона, пъхнат под презрамката на зеленикавия си комбинезон. Ала от него до слушалката на Кроуфорд достигаше само някаква неясна смесица от звуци, напомняща смътно за позабравен спомен от детството… затихващо шумолене, като от притискане на раковина към ухото, в която се чуваше диханието на необятния океан.