През опръскания с дъждовни капки прозорец Майстора видя булдозери, зарили мощните си гребла в земята. Малко по-нататък се издигаше самотна бетонна кула с все още неясно предназначение.
Майстора се замисли. Макар да не можеше да чака прекалено дълго, задръстването му даваше шанс да уреди нещо, което отдавна чакаше своя ред. След още една минута размисъл той пъхна ръка в джоба си.
— Защо не спрем някъде за малко, за почивка? От прекалено дълъг престой в тесни пространства получавам пристъпи на клаустрофобия.
— Каква клаус…? — сепна се водачът.
— Прилошава ми. Искам да спрем за малко.
Руснакът явно се притесняваше за своите двеста долара. Но нали и престоят се таксуваше…
Майстора измъкна солидна пачка долари — съблазнително шумолящи петдесетачки.
— Ще има и нещо отгоре. Но ако спрете за малко. Окей, става ли?
— Окей, мийстър.
Майстора се облегна, успокоен, че руснакът отби от магистралата. Според очакванията му сега Кроуфорд би трябвало да има доста грижи. Изстрелите от неговия деветмилиметров пистолет, лишен от заглушител, неминуемо са привлекли вниманието на околните. Пък и ще трябва да се оправя с девойката. Ще се наложи да я провери, да се обади тук-там, за да изясни каква роля е играла тя в целия сценарий. Макар че щеше да е много по-добре, ако и двамата вече бяха мъртви.
Майстора не можеше да отрече вината си. Но имаше и оправдание: не подозираше, че Кроуфорд е узнал за мястото на срещата. Майстора беше сигурен, че не бе допуснал грешки — поне до мига, когато противникът изскочи насреща му. Но как бе проникнал зад вратата с надпис Е-12? Подът по коридора бе покрит с прахоляк от строителния ремонт, по който не се виждаха никакви стъпки… Момичето бе влязло вътре първо и никой не бе открил огън по нея. Освен това, по негова молба, тя послушно бе проверила двете тоалетни кабини в дъното на залата.
Значи Кроуфорд е открил някакъв друг начин да проникне вътре, да се скрие и да чака. Майстора осъзна, че намерението му да застреля момичето бе накарало Кроуфорд да стреля пръв.
Но дори и от това фатално закъснение все пак имаше някаква полза: сега нито Кроуфорд, нито момичето можеха да го проследят. Капанът бе щракнал наистина, но без да успее да улови плячката.
Кроуфорд внимателно измъкна пистолета на Майстора от ръката на Холис. Огледа го, прибра го в джоба си и се опита да овладее гнева си. В суматохата тя бе изтрила отпечатъците на убиеца по дръжката на „Берета“-та. Жалко, много жалко, защото това би могло да се окаже от огромна полза — досега никоя полиция в света не бе успяла да снеме отпечатъци от пръстите на Майстора.
— Трябва да се измъкнем оттук — каза Кроуфорд.
Холис все още седеше омаломощена на дивана. Ушите й бяха заглъхнали от изстрелите; мирисът на барут дразнеше ноздрите й.
— Кой сте вие? — едва прошепна тя. Но в същия миг си спомни, че вече му бе задала този въпрос. Сам Кроуфорд, май че така й бе отговорил непознатият.
— Работя за секретни правителствени служби.
— Покажете ми някакъв документ за самоличност.
— Нямам в себе си такъв документ.
— Тогава няма да тръгна с вас!
Холис протегна ръка за чантата си и се надигна, но коленете й се оказаха много по-омекнали, отколкото очакваше. Все пак направи две стъпки, колкото да се озове точно пред него. Помисли си, че е нелепо този тип да е тъй привлекателен, с това загоряло лице, заобиколено с толкова светла коса. И с тези две пронизващи сини очи.
— Препречили сте ми пътя.
— Но вие още сте в шок.
На Холис й се стори, че долавя в интонацията му следи от нещо повече от обикновената учтивост. Може би от загриженост…
— Не, нищо ми няма.
— Дано е така.
Тя отстъпи, за да го огледа по-внимателно.
— Слушайте, мистър. Не зная какво правите тук, нито кой сте всъщност, нито пък каква личност е била скрита под маската на този, когото придружавах. Май вече нищичко не проумявам. Можете ли да ми обясните цялата тази главоблъсканица? Знам само едно: сега на всяка цена трябва да позвъня в Париж. Нуждая се от ясно обяснение на това, което…
Холис млъкна, сепната от рязкото извръщане на главата му — точно като при кучетата следотърсачи, надушили прясна следа. В следващия миг и тя чу далечните гласове, някъде отвъд открехната врата на залата.
В гласа на Кроуфорд неочаквано се появи нотка на съжаление:
— Ето, ослушайте се. Те идват.
Двама млади стюарди придружаваха двамата полицаи от охраната на летището, които заобикаляха строителните материали, за да влязат в залата.