— Сигурен съм, че е някакво недоразумение — с извинителен тон се зае да обяснява единият от стюардите. — Но тук наоколо беше толкова шумно, с всичките тези бормашини и механични триони…
По-възрастният от полицаите погледна многозначително към колегата си.
— Няма значение. Но онази мис, която ни повика по телефона, бе готова да се закълне, че е чула пистолетен изстрел. Така че сме длъжни да проверим.
Той подръпна колана си, натежал от пистолета в кобура, пълнителите към него и провисналите белезници, в неуспешен опит да прибере наедрелия си корем.
— Е, вие не я познавате нашата Кики — намеси се вторият стюард. — Тя е нервна като котка. Миналият месец един от шефовете ни се колебаеше дали да й разреши да лети заради отрицателните й флуиди.
— Да, да, пак ли ще коментираме Кики и нейните отрицателните флуиди?
Полицаите отново се спогледаха, без да скриват усмивките си.
Четиримата наближиха площадката, осеяна със строителни материали, и по-младият полицай вдигна ръка пред стюардите:
— Момчета, по-добре изчакайте отвън. Ние ще проверим вътре и…
Но в този миг вратата се отвори широко.
Кроуфорд ги следеше през процепа на открехнатата врата. Не беше сигурен от къде са тези полицаи. Все пак се надяваше да са от охраняващия персонал към летището, извикани заради шумната престрелка. Но ако се окаже, че е попаднал в капан, все още можеше да се измъкне от задния вход на залата, където не достигаше осветлението и трудно се забелязваше сивата врата зад завоя.
Не му остана време да инструктира Холис, затова само й махна с ръка да се скрие зад него.
— Здравейте, момчета. Какво има?
По-младият полицай вече се навеждаше под жълтата лента, оставена от строителите, когато се обади партньорът му:
— Здравей, мистър! Защо не се приближите насам, заедно с онази лейди. Искаме само да ви зададем няколко въпроса.
Кроуфорд задържа на лицето си приятелската усмивка, предназначена за двете ченгета, но погледът му бе привлечен от стюардите, по-точно от униформите им: кафяви блейзъри и сиви панталони. По емблемите, избродирани върху джобчета на саката им, се четеше името на авиокомпанията Еър Пасифик.
Доколкото знаеше, тази компания обслужваше авиолиниите към островите в Южния Пасифик, от Таити до Нова Зеландия.
Кой знае защо, но именно това го накара да се усъмни в двамата стюарди. Нещо не беше наред.
Кроуфорд побутна Холис назад към резервния изход и веднага измъкна пистолета си.
— Какво, по дяволите…
По-младият полицай се надигна от другата страна на жълтата лента и тъкмо се изправяше, когато половин дузина куршуми го прорязаха ниско под кръста.
По-възрастният полицай допусна сериозна грешка, като се хвърли към колегата си, вместо веднага да посегне към кобура. Така и не успя да го откопчае, защото се стовари на пода във вид на окървавена каша.
С крайчеца на окото си Кроуфорд зърна тази сцена, секунда преди се хвърли по очи на пода, зад стената пред бара. Миг по-късно щеше да бъде мъртъв. Стюардите бяха насочили право към него миниатюрните си ниско шумни автомати МАС-10, доста неточни при повече от тридесет метра, но перфектни, когато се изисква да сеят смърт от по-къса дистанция.
Експлодираха купичките и бутилките по масата; навред се разхвърча стъкло. Подвижната стълба отляво стана на парчета, а от стените се посипаха прах и отломки от мазилката.
Двамата млади мъже стреляха много умело, но не им достигна време да изпълнят задачата си. А тя беше да го довършат за броени секунди. Затова, след като ликвидираха двамата полицаи, те изгубиха синхрон при обстрела на всички кътчета в залата. Кроуфорд го забеляза и осъзна, че това е неговият шанс — изтърколи се от прикритието си и изстреля два откоса. Един куршум улучи по-високия стюард в гърлото.
Но другият, очевидно добре трениран, не изгуби дори миг, за да се обърне към своя партньор, а продължи да натиска спусъка. Само на два метра от Кроуфорд стената стана на решето. Но внезапно се олюля и рухна сред отронената мазилка, бясно размахал ръце. Пръстът, вцепенен върху спусъка, продължаваше да изпраща серия от куршуми към наскоро пребоядисания таван. Изстрелът на Кроуфорд го бе засегнал в долната част на гръдната кост.
Кроуфорд пропълзя към ъгъла до задната врата, където се бе сгушила Холис, захлупила ръце върху главата си. Щом я докосна, тя изтръпна.