— Елате с мен. Моля ви.
Тя реагира не толкова на думите му, колкото на тона му, неочаквано мек и загрижен на фона на страховитата касапница. Той я подхвана под мишница и й помогна да се изправи. Холис неволно извърна поглед към сгърчените тела на пода, но Кроуфорд веднага се приближи по-плътно до рамото й и я поведе към изхода.
Той нито веднъж не се обърна назад и затова не забеляза как вторият стюард започна да пълзи към противоположния край на залата. Беше улучен много зле, болката беше неописуема, но въпреки това напредваше, сантиметър по сантиметър, докато накрая се добра до стената.
Там се облегна, извъртя се, стиснал зъби, надигна се малко и със сетни сили докопа телефона, монтиран на стената. Изкривените му пръсти оставиха кървави отпечатъци по стената.
Телефонистката на другия край на линията чу тежко пръхтене, последвано от сподавен шепот:
— Изстрели… в зона 12. Побързайте!
Стюардът изпусна телефона и се свлече край стената с изпружени нозе. От съседния офис излезе една секретарка и надзърна през зеещата врата. В първия миг помисли, че е някой нещастник, попрекалил с алкохола, но щом се приближи, очите й се изцъклиха при вида на кръвта, стичаща се от гърдите му.
— Ти застреля двама полицаи!
Беше се облегнала на стената и го гледаше обвиняващо.
— Нищо не си разбрала! Онези двама лъжливи стюарди убиха ченгетата. Те бяха част от сценария — опита се да й обясни Кроуфорд.
— Какъв сценарий? — изкрещя Холис и гласът й за миг заглуши тропота на стотиците крака по металните стълби.
— Опитай се да разсъждаваш! — грубо я прекъсна Кроуфорд. — Майстора беше насочил оръжие срещу теб. Защо не го стори в Париж? Някой му е наредил да го остави за накрая, в онази зала. Където ти бяха заповядали да отидеш.
От обидата тя едва не заекна.
— Не… не! Ти нищо не разбираш. Единственият човек, който знаеше къде трябва да отида, бе Пол.
Тя прехапа език, ала вече бе твърде късно.
— Говориш за Пол Макган от посолството ни в Париж, нали? Онзи, чието име фигурира под подписа на имиграционния формуляр?
— Откъде знаеш това?
— Не си въобразявай, че можеш да ме разиграваш като някой хлапак. Знам много повече от теб за този случай…
Вече бяха стигнали долната площадка, но вратата там се оказа заключена с верига и катинар. Кроуфорд отстъпи една крачка и насочи пистолета си.
— Но този сценарий… Какво още остава да видим?
Той се поколеба за миг, но разбра, че тя няма да се откаже, докато не узнае цялата истина.
— Усъмниха ме униформите на двамата стюарди. Спомних си, че Еър Пасифик не назначава бели мъже за стюарди, защото тази авиокомпания обслужва само островите в Южния Пасифик. А сега си запуши ушите.
С първия изстрел катинарът се разхвърча на късове.
Холис още не бе свалила длани от ушите си, когато Кроуфорд измъкна веригата, усукана около дръжката на вратата. Тя не можеше да повярва, че в съседните помещения не са чули шума от изстрела, но той невъзмутимо се усмихна и блъсна дебелата стоманена врата.
— Готова ли си?
Холис кимна. Имаше ли друг изход, освен да го последва?
Кроуфорд пристъпи напред, а тя застана зад него. Оказаха се недалече от голямата чакалня, на нивото за пристигащите пътници. Вече се виждаха хората, забързани за терминалите. Неколцина от най-близките пасажери се извърнаха, видяха ги как затвориха вратата, измериха ги с учудени погледи, но никой не се спря заради тях.
Кроуфорд я подхвана под ръка и я поведе към най-многолюдната група туристи. Озоваха се сред гъсто множество германски пенсионери, проправящи си път към изхода.
Мъжът пред нея се надвеси над ухото на съпругата си и зашушна нещо. В този момент Холис видя как от десетина метра се зададе един от полицаите на летището, забързан в противоположната посока. Знаеше, че е длъжна начаса да му викне, да го спре, да му разкаже за преживяния кошмар, да привлече вниманието му на всяка цена… дори и ако се наложи да разкъса блузата си и да се разкрещи с все сила.
— Ако още си въобразяваш, че ще ти се притече на помощ, изтичай след него.
Холис се обърна и видя присмеха в погледа на Сам Кроуфорд.
— Или към някоя от чистачките в залата.
Холис отчаяно махна с ръка. В този миг й идеше да го разкъса. На парчета. Как така успяваше да надзърне в мислите й!
Полицаят се приближаваше. Можеше дори да усети дъха му — профуча покрай нея, устремен към някаква цел, а белезниците на колана му леко изтракаха.