— Толкова е работлив — похвали го тя пред полицаите. — Не излиза от градината, полива я с маркуча по три пъти на ден. Добавя специална сол… пречистена, или кашер, както казват евреите.
— Хари, да не би и мидите във ведрото да са специални, еврейски, а? — закиска се Калабрезе.
— Ако бяха специални, нямаше да ги кисна в солена вода… Уф, по дяволите!
— Когато се свърши пречистената сол, той добавя от обикновената, от каменната сол — намеси се Кети и си взе парче от сладкиша.
— Много е вкусно — промърмори Калабрезе и отхапа още веднъж от ореховия пай.
— Този сладкиш не е като онези боклуци по пристанището, за които напразно си пръскаш парите — отбеляза Джейкъб. — Сега трябва да приготвя още две ведра с миди за вечерята…
Калабрезе изпи кафето си и потупа Джейкъб по гърба.
— Забрави за вечерята. Следващите няколко дни и нощи няма да сме тук.
— Какво се е объркало, Винсент? — обади се Кети, разтревожена от думите му.
Беше бременна във втория месец. От три години тя и Джейкъб очакваха това събитие, въпреки песимистичните прогнози на лекарите. Кети не се примири с участта си и настоятелно подканяше съпруга си да не се отчайва. Затова сега, когато отново се очертаваше полицаите да въвлекат нейния Джейкъб в нещо рисковано, тя реши да се възползва от уговорката си с Калабрезе: при трудни операции, свързани с преследването и залавянето на опасни престъпници, полицаите да се грижат Джейкъб да не пострада.
— Наведнъж се объркаха две неща — рече Калабрезе и извади цигара.
— Карай поред — подкани го Кети.
Калабрезе се смути.
— Добре. Извинявай. — Опита се да се съсредоточи. — Първо, от специалните служби пристигна искане да им помогнем в охраната на сенатор Балантайн и съпругата му по време на предизборната им обиколка в района.
— Някой заплашва ли ги? — попита Джейкъб.
— Обичайните анонимни откачалки. Но най-комичното в случая е поведението на самия Балантайн.
— Ако питаш мен, тази Клаудия Балантайн я бива повече за сенатор от него — намеси се Кети. — Много ми харесва нейният проект „Напред, Америка!“.
— Де да беше само ти, още милион жени са пощурели по нейните идеи — въздъхна Калабрезе. — На всичкото отгоре хората я харесват, защото самата тя не се бори за сенаторско кресло. Което не може да се каже за мъжлето й.
— А каква е втората новина? — прекъсна го Джейкъб.
Калабрезе неспокойно запристъпва от крак на крак. Не искаше да среща погледа на Кети, затова се престори, че инструментите върху лавицата внезапно са привлекли вниманието му.
— На „Кенеди“ е имало престрелка. Убити са двама от охраната на летището заедно с още двама цивилни. Май че са били стюарди от някаква авиокомпания.
Джейкъб забеляза как очите на жена му се свиха тревожно. Отиде до нея и я прегърна.
— Разкажи ми накратко.
— Стрелците са били двама. Един мъж и една жена. Няма очевидци, но охраната на летището работи усилено по няколко версии. По всичко изглежда, че отново си имаме работа с терористи.
— Така ли? — замислено процеди Джейкъб. — Пак ли игрички на стрелци в джунглата? Хм, наскоро не се бяха появявали. А какво казват федералните?
Калабрезе ядосано махна с ръка.
— Нито от ФБР, нито от ЦРУ са си размърдали задниците, но това не е чак толкова зле — поне за малко ще ни оставят на спокойствие да разследваме случая.
— Да не би да организират собствено разследване?
— След атентата срещу Световния търговски център те си въобразяват, че Ню Йорк е техен запазен периметър.
— Тогава излиза, че сме длъжни да им дадем един малък, но заслужен урок. За да не си вирят толкова носовете.
— Не мисля, че ще се стигне чак дотам — рече Калабрезе, вперил поглед в ноктите си. — Какъвто и екип да сформират, ще бъдат принудени да действат на наша територия. Така че докато не се докаже, че разследването трябва да се поеме от федералните в Кънектикът, ще бъдат длъжни да се съобразяват с нас. Колкото и да им е неприятен този факт.
Джейкъб кимна. В погледа му проблеснаха искрици, както винаги, когато се изправяше пред някакво предизвикателство. Никой не се обади. Никой не се осмели да прекъсне мислите му.
Както другите четирима, Джейкъб работеше към Отдела за борба с тероризма. За нещастие, неговата тактика, както и на останалите полицаи от отдела, понякога изглеждаше на съдиите от федералните съдилища прекалено амбицирана, дори граничеща с насилието. Той и подчинените му постепенно бяха изтиквани от стандартните мероприятия на Отдела за борба с тероризма, за да се обособят в специализирано ударно ядро. Екипът можеше да бъде допуснат и до по-леките случаи, ако полицейските комисари имаха нужда от подкрепата му.