Майстора си каза, че най-добре ще бъде, ако успее пръв да засече Кроуфорд, да подкара таксито след него и да го проследи, докато издебне момент, подходящ за разчистване на сметките. Сега той имаше преимуществото да дебне в засада — наистина, доста незначително предимство, но схватката с Кроуфорд нямаше да бъде от лесните. Най-добре беше да не отлага нападението, защото Кроуфорд все още не е събрал хората от екипа си, а пък и присъствието на момичето ограничаваше свободата му на действие.
Но на него му пречеше този руснак, който продължаваше си мърмори под носа.
Майстора видя как в далечината профучаха две полицейски коли с включени сирени — с тях станаха шест през последните двадесет минути — и реши, че повече няма време за чакане.
Причината да избере това такси беше проста — в него нямаше плексигласова преграда между предната и задната седалка. Нищо не предпазваше водача от ръцете на пътника, седнал точно зад него.
— Окей — промърмори той.
Но руснакът не мирясваше.
— Окей? Значи ще потегляме?
— Да, ще потегляме — примирено въздъхна Майстора. После се наведе напред, със сгънати между пръстите две банкноти по сто долара.
Руснакът отново му разкри стоманената си усмивка. За да хване банкнотите, той бе принуден да се завърти на седалката. И в този миг Майстора със съвсем просто и леко движение му помогна да извърти врата си още повече. Желязната хватка — притискане на главата с две ръце, откъм ушите на жертвата — много бързо причини прекършването на вратните прешлени. Главата на руснака клюмна като пресъхнал клон.
Майстора го остави да се стовари на седалката, после излезе и отвори предната дясна врата. Изправи тялото на руснака и затвори с длан очите му. Нагласи го така, че да изглежда като задрямал.
После заобиколи колата и се настани зад волана. Погледна „заспалия“ си спътник. Липсваше само лекото похъркване.
Въпреки наплива на полицейски коли Майстора реши да изчака още няколко минути появата на Кроуфорд, преди да продължи към града.
Холис вече бе убедена, че Кроуфорд не е запознат с терена около летище „Кенеди“ — иначе нямаше да й нареди да го чака в най-оживената зона. Наоколо се мотаеха десетки шофьори на таксита. Вече на два пъти я подканваха да я отведат до града с най-евтиното такси в целия щат; петима просяци се опитаха да спечелят благосклонността й. Тя потръпваше всеки път, когато някой я заговаряше, когато някоя ръка се докосваше до рамото й. Миг преди погледът й да бъде привлечен от внушителен черен „Кадилак“ със спуснат заден прозорец, тя вече бе убедена, че няма да може да издържи нито минута повече тук — безпомощна, изоставена сред шумната навалица.
— Влизай! — извика й Кроуфорд.
Холис отблъсна младия носач, който й предлагаше услугите си, и се затича към колата. Щом се настани на седалката, затръшна вратата с такава ярост, че Кроуфорд се обърна и я изгледа тревожно.
— Добре ли си?
— Не! Никак не съм добре! Да тръгваме.
Кроуфорд подкара по оживената магистрала, а тя се отпусна на кожената седалка. „Кадилак“-ът беше почти нов, дори миризмата на кожената тапицерия го доказваше.
Холис посегна към клетъчния телефон — най-новия модел на „Моторола“ за сателитна връзка с целия свят, което обаче много раздуваше цените на разговорите.
Младата жена погледна крадешком към спътника си — вниманието на Кроуфорд изцяло беше погълнато от обстановката по шосето. Пое си дъх и бързо набра номера на Пол в парижкото посолство. Щом чу сигнала за включване, Холис се сви в най-отдалечения край на широката седалка. В мига, преди да чуе гласа на телефонистката от централата на посолството, тя се запита защо Кроуфорд не се опита да й попречи.
В Париж беше един след полунощ. Приемът в посолството беше в разгара си. Макган вече бе убеден, съдейки по реакциите на именитите гости, че утре в светските колони на вестниците ще се появят ласкави отзиви и посланикът ще остане много доволен.
Но Макган бе решил да използва този прием като прикритие, за да се справи с още една задача, много по-важна от споделянето на последните слухове и клюки. Приемът беше удобен повод да се уреди срещата с китайските гости, неофициални представители на правителствените кръгове в Пекин. Успя да се споразумее с тях по много въпроси, но трябваше да изтекат няколко седмици, преди да се появят резултатите от тези преговори. Най-силно щяха да реагират вестниците в Сиатъл, щата Вашингтон, защото китайците проявяваха нескрит интерес към продукцията на заводите на „Боинг“ в този град. А това още повече щеше да усили влиянието на Пол Макган върху членовете на борда на могъщата компания.