В този миг пред него заблестяха лампите на колата от нюйоркската полиция. Ако са го забелязали, сигурно са разбрали, че той е най-близо до зоната около инцидента. Джейкъб се пресегна към микрофона и поиска от диспечера незабавно да го свърже с Калабрезе. Винсент и екипът му можеха да пристигнат навреме, ако потеглят с полицейския хеликоптер. Но ако Джейкъб успее сам да се справи, дотогава всичко ще е приключено.
Когато спореше с колеги как да се справят с терористите, Джейкъб рядко попадаше на съмишленици. Трябваше да се действа твърдо, без много приказки, после да се провери дали още не мърда трупът на някоя от мишените, а накрая да се седне на трапезата с измити ръце…
Джейкъб си припомни как веднъж бе споделил това свое виждане с Калабрезе, но Винсент само бе вдигнал рамене с думите, че не е изключено и по този въпрос еврейското мислене да се окаже най-резултатно. Както винаги досега.
Кадилакът береше душа. Всички сигнални лампи по арматурното табло мигаха отчаяно. Кроуфорд разбираше, че е крайно време да се примири и да се откаже от преследването. Изпод предния капак се издигаше черен дим. Вероятно ремъците вече бяха непоправимо разкъсани. Скоростната кутия ръмжеше сърдито; нищо чудно, ако в следващия миг Кроуфорд опиташе да намали или да спре, спирачните накладки да не издържат…
Кроуфорд провери в огледалото за обратно виждане — преследващата го патрулна кола все още беше далече зад гърба му. Веднага реши да промени тактиката и обърна надясно, към булевард „Куинс“, за да се добере накрая до Лонг Айлънд.
Но тук трафикът се оказа още по-голям. Кроуфорд се зае да маневрира отчаяно, дори на моменти навлизаше в аварийното платно, само и само да се класира пръв в бясната надпревара до следващия светофар.
Свита на кълбо до вратата, с плътно пристегнат колан, Холис се чудеше как Кроуфорд издържа на това стремглаво препускане.
— Къде отиваме? — сърдито извика тя.
— Натам. — Той посочи с брадичката си към булевард „Куинс“ точно когато стигнаха на завоя с авеню „Джексън“, но в следващата секунда зави рязко в някаква тясна и мръсна уличка, с порядъчно разкъртен асфалт.
Холис се огледа смаяно — пред тях се разстилаше мрачна фабрична панорама — типичен пейзаж за Лонг Айлънд. Ниски сгради с олющени фасади, счупени прозорци, ръждясали решетки… Мярнаха се някакви невзрачни бараки, наети от дребни транспортни компании, за да ги приспособят за гаражи и складове. Дори филмовите режисьори понякога се появяваха тук с екипите си, за да заснемат сцени от поредния трилър.
Повечето складове — като този, който се издигаше пред Кроуфорд и Холис — бяха напълно изоставени, без нито един здрав прозорец, с изтръгнати лампи, кабели и тръби. Зеещите врати, отдавна разбити, безпомощно проскърцваха от вятъра.
Кроуфорд насочи колата към огромния, тънещ в полумрак склад, чиито бетонни стени и колони бяха изподраскани с графити. Тук явно от години никой не се беше досещал да почисти наоколо. Кроуфорд паркира раздрънканата кола зад една от колоните и изключи двигателя.
Холис проследи погледа му, прикован някъде в дъното на просторното хале.
— Но… но какво ще правим тук? — тихо попита тя.
Зачака отговора му. Наоколо се чуваше само свистенето на вятъра. Някъде далеч отекна бумтенето на мощен двигател, от онези, с които са снабдени тежките камиони.
— Полицията ли пристига?
— Не. — Кроуфорд се обърна към нея. — Може би този път ще имаме по-голям късмет. Сега трябва да излезеш, но тихо и да застанеш ей там, до онази врата.
Той бавно открехна вратата на колата и замря, когато тя изскърца. Кроуфорд предпазливо заобиколи кадилака. Холис разбра, че е крайно време да следва безпрекословно указанията му и се отдалечи към вратата на склада. Там спря и се обърна. Кроуфорд се взираше напрегнато в нарастващите очертания на тежкия камион. Обърна се към Холис и сложи пръст на устните си. После изчезна в полумрака.
От дупките на тавана се процеждаше оскъдна светлина. Кроуфорд огледа терена пред себе си, но не видя нищо, освен изпочупени стъкла, парчета тухли, ръждясали ламарини.
Тръгна навътре, като се опитваше да намери прикритие зад колоните. Усети, че наближава мястото, където бе паркиран камионът, по-скоро с обонянието си, отколкото с помощта на зрението. Масивният черен камион, от товарните модели на армията, изглеждаше още по-огромен в тъмнината — проблясваха само броните му и стъклата на фаровете.