— Да хапнем, докато не е изстинало.
Холис се опита да яде бавно, но това си остана само едно пожелание. Беше по-гладна, отколкото предполагаше, затова на бърза ръка омете чинията си. Кроуфорд й предложи още от печеното, но тя отказа. На свой ред той отклони желанието й да му помогне при разтребването на масата.
Когато Кроуфорд се върна с чаша кафе, и двамата вече бяха забравили за десерта.
Облегната на стената до прозореца, Холис съзерцаваше в унес силния дъжд. По едно време се сепна и сведе поглед към часовника си. Наближаваше полунощ.
— А сега какво ще правим?
Кроуфорд я изгледа замислено.
— Искам да ми разкажеш по-подробно как се свърза с Майстора и кой те изпрати при него.
Стори й се, че в гласа му се прокрадна подозрителна нотка. Но точно в този миг камеята, отпусната върху гърдите й, леко се поклати и в мислите й веднага изплува образът на Пол. Как да обясни на Кроуфорд какво се бе случило в Париж, без да насочи подозрението му върху Пол Макган?
Той като че ли успя да прочете мислите й:
— Зная, че Макган те е забъркал в тази история. Но трябва да разбера каква точно е била ролята му. Не искам да го обвинявам незаслужено, но…
Да, засега не го обвиняваш, но утре?
— Когато пътувахме с кадилака, ти ми позволи да се обадя по телефона — припомни му Холис. — Защото си знаел, предварително си знаел, че няма да го намеря. Защото сам си се опитал да се свържеш с Пол и тогава…
— А да не би да си искала отново да попаднем под куршумите на Майстора? — сърдито я прекъсна Кроуфорд.
Репликата му окончателно я извади от равновесие. Първата й реакция бе да се нахвърли върху него и да му издере очите. Но успя да се овладее. Всъщност с какво й беше помогнал Пол? Сега можеше да разчита единствено на закрилата на Кроуфорд.
Холис отпи от кафето и се замисли за преживяното. В паметта й се заредиха картини от Париж — когато лежеше в леглото на Пол, гола, възпламенена, изгаряща от страст.
Тя описа на Кроуфорд инструкциите, които бе получила от Пол, разказа му и за затруднението, възникнало в последната минута поради липсата на подпис върху имиграционния формуляр; опитите й да се свърже с него и накрая за фалшифицирането на подписа му, което тя бе принудена да извърши.
— Не ти ли се вижда странно, че не успя да се свържеш по телефона с Макган? — подметна Кроуфорд.
— Наистина… Но той заема важен пост в посолството и може да е бил ангажиран с нещо отговорно.
— Но нали има пейджъри, клетъчни телефони, вътрешни постове.
Тя сви рамене.
— Предполагам, че хората от посолството са се опитали да ме свържат с него, но…
— И така, мистър Макган ти е връчил солидна сума и снимката на човека, чието име според него е било Джоунс.
— Точно така.
— Но освен това ти е казал, че този Джоунс вече знае как да те разпознае, нали?
— Да.
— Помисли си за това несъответствие. Макган вероятно е разговарял с него преди срещата между теб и Джоунс в онзи хотел.
Наистина, така беше.
— Какво се опитваш да ми внушиш?
— Макган не ти е споменавал, че поддържа връзка с Джоунс?
— Не.
— Добре, после ще се върнем към тази тема. А сега се опитай да си спомниш какво ти каза Майстора при първата ви среща. Моля те, разкажи ми буквално. Имаше ли нещо по-особено в интонацията му, във физиономията му?
Холис му разказа за срещата им в ресторанта на хотел „Терминус Норд“, за това как й се бе представил, за излизането им от ресторанта и за решението му да потеглят с влака, вместо да хванат такси до летище „Шарл дьо Гол“.
За миг тя се спря, неспособна да опише ужаса, който бе изпитала във вагона, когато Джоунс я бе подчинил напълно на волята си, как бе изтръгнал от нея обещанието да го следва послушно до края на полета.
— Майстора нито веднъж ли не те помоли да се свържеш с Пол Макган? — запита Кроуфорд.
— Не. Той се стремеше отчаяно да се качи на самолета час по-скоро.
— Защото е знаел, че съм по петите му. Единственото спасение за него е било да се измъкне, при това с твоята помощ.
Холис смаяно го изгледа.
— Нима и Сюзан Гарсети работи за теб? Така ли е?
Той кимна.
— И какво ти каза тя?
Кроуфорд за миг се поколеба, като че ли искаше да й спести допълнителни неприятности.
— След като си напуснала консулския отдел, Гарсети е позвънила в кабинета на Макган. Но се оказало, че неговата секретарка не си спомня той да е подписвал имиграционен формуляр. Никакви бележки, нито пък устно разпореждане. Нищо такова не е имало.