Майстора намери адреса, който търсеше — тясна тухлена постройка, с олющена фасада, опасана от противопожарни метални стълби. Надписът на английски над партера гласеше „Първокласна дамска мода“, но под него китайските йероглифи обещаваха съвсем друго: „Къщата на неземните наслади“.
Бутна зеленясалата врата и пое по стъпалата. На първата площадка го спря нисък, но набит бодигард, с дръпнати очи, заприщил със снагата си стоманената врата на етажа. Но дори и през нея се чуваше шумът от залаганията, примесен с кавги на няколко езика и звучно женско кикотене. Майстора му каза кого търси и смръщеният китаец нехайно, само с едно кимване, му посочи да се качи на горния етаж.
Търговската компания на Дебелия Ли се оказа на най-горния, шестия етаж. Майстора натисна звънеца и вратата веднага се отвори от крехка девойка, наглед не повече от шестнадесетгодишна, в традиционната рокля от червена коприна с неизбежните златисти дракони. Тя посрещна посетителя с поклон, изчака го да влезе, после залости вратата и натисна бутона на алармената уредба, след което с изящен жест го подкани да я последва.
Просторната зала тънеше в полумрак, а въздухът бе натежал от източни благоухания. По лавиците около стените бяха подредени великолепни образци, свидетелстващи за майсторството на древнокитайските грънчари и резбари. Обстановката смътно напомняше за богатите китайски имения, които Майстора бе виждал преди много години. Стените и прозорците бяха толкова добре шумоизолирани, че се чуваше дори тихото дращене на пантофите на девойката по излъсканите до блясък керамични плочки на пода.
Момичето дръпна завесата от мънистени зърна и го въведе в тесния кабинет. Зад голата абаносова маса седеше мъж, очевидно отдавна простил се с първата младост, но някак си неподвластен на хода на годините. Погледът му, съвършено бистър, пронизваше като кама лицата насреща, но дългите тънки кичури бяла брада все пак издаваха, че е прехвърлил осемдесетте. На черния плот имаше само бутилка канадско ръжено уиски, две чашки, диаграма на нечий хороскоп и старо, олющено сметало. Освен стола, запазен за посетителите, и великолепното китайско килимче, в стаичката нямаше нищо друго.
— Радвам се да те видя отново, Ли — рече Майстора.
Китаецът се надигна и мълчешком протегна съсухрената си ръка. На Майстора му се стори, че докосва острите нокти на сокол.
Домакинът отля от уискито в чашите, подаде първата на своя гост и сам надигна другата. След наздравицата двамата мъже пресушиха чашите.
— И аз се радвам, че отново ни събра съдбата — започна Ли и внимателно оправи наметката си от яркосиня коприна, бродирана със златни нишки. — Много вода изтече, но аз знаех, че ще дойдеш. Защото беше предсказано. — Той посочи към диаграмата върху черния плот.
Майстора впери взор във фигурите, нанесени на листата от оризова хартия, изпъстрени с неясни символи от черен туш, с пресичащи се кръгове, съединени с дебели, плътни линии. Отляво на всеки лист се спускаше колона от йероглифи.
Подобна гледка не бе виждал от последния път, когато Ли му бе съставил хороскоп, а оттогава бяха изминали цели петнадесет години.
— Изглежда не си имал възможност… или желание… да продължиш заниманията си с това изкуство — предпазливо подхвърли Ли.
— Не, за съжаление. Не можах да се справя с превода без твоята помощ.
Костеливите пръсти на китаеца се плъзнаха по първия лист.
— Четири пъти са изпращали убийци за теб. Но ти винаги си ги посрещал, винаги си бил готов да отблъснеш удара. След това са се отказали.
— Никой вече не се наема с такава задача.
Ли замислено сведе глава.
— Напълно разбираемо е. Но ето че сега в твоя живот отново се появява онзи мъж, който в миналото е пожелал смъртта ти.
— Може би… — Майстора посочи с ръка към следващия лист. — Там вероятно е написано още нещо, за което нямам представа.
— Можеш ли да ми разкажеш нещо повече за него?