В момента обаче се налагаше да убия времето. Срещу галерията имаше едно кафене, където можех да изчакам по същия начин както и някъде другаде. Паркирах на известно разстояние, така че Анна да не види колата, и тръгнах пеша. И в същия този момент започна да вали. Когато стигнах до кафенето, бях вече подгизнал. Купих си чаша кафе и седнах до прозореца с неприятното усещане за мокрота. От мястото си можех да гледам през улицата към галерията. Съмнявах се дали някой от отсрещната страна би могъл да ме забележи. По перваза на прозореца имаше много цветя, а и самото стъкло беше толкова замъглено, че и аз самият едва виждах през него. Отпих от отвратителното кафе и се приготвих да чакам.
Тъкмо започвах да подозирам, че Зепо е подмамил Анна някъде, когато видях колата му да спира по-надолу по пътя. Миг по-късно те тичаха заедно към галерията, скрити под палтото на Зепо. Бях доволен от тази неочаквана интимност и изпитах по-топло, чувство към дъжда. Проследих ги как влязоха вътре и после лампите светнаха в мрачния следобед. Сега можех ясно да ги видя през големите витрини на галерията: безмълвна пантомима. Щеше ми се да можех да чуя какво си говорят. И двамата като че ли доста се усмихваха. Изглежда телефонът иззвъня, защото Анна изведнъж го вдигна и започна да записва нещо в бележника за съобщения. Зепо я гледа известно време, после се приближи към прозореца и погледна навън. Отдръпнах се, но той не ме забеляза. След малко Анна затвори, продължи да пише и после му каза нещо. Той отговори и кимна. Засмяха се.
Отпих отново от кафето и с учудване открих, че беше изстинало. Готвех се да си поръчам друго, когато зърнах още някой да влиза в галерията. Беше жена, но се намираше с гръб към мен, така че едва когато се обърна да поздрави Зепо, я познах. Мириам, доста смешната дизайнерка, присъствала на партито ми. Надявах се да си тръгне, след като открие, че ме няма. Но тя явно нямаше подобно намерение и когато Анна изчезна, а после се появи с поднос с три чаши, разбрах, че Мириам възнамерява да остане.
Изругах и погледнах часовника си. Беше минало достатъчно време, за да е оправдано завръщането ми, а тъй като Анна и Зепо вече не бяха сами, нямаше причини да не го направя. Излязох от кафенето и тръгнах към колата си, като междувременно отново се измокрих. Паркирах от задната страна на галерията и си отключих.
— Е, това се казва пълна къща — рекох. — За един щастлив миг си помислих, че сте клиенти.
— Съжалявам, че те разочаровахме — отвърна Мириам. — Минавах оттук и реших да се отбия да те видя. Анна ми спаси живота, като ми направи кафе. Мили Боже, Доналд, ти си вир-вода!
— Да, дъждът ме изненада. — Съблякох си палтото и го изтръсках. — Така ще се науча да паркирам по-наблизо.
— Искаш ли кафе? — попита Анна.
— С удоволствие. Доколкото разбирам, човекът, с когото трябваше да обядваш, не се е появил? — обърнах се към Зепо. Едва след като го бях изрекъл, осъзнах, че исках да го изоблича. Но той парира въпроса ми умело.
— Не, но явно сам съм си виновен, защото закъснях. Трябва да съм го изпуснал. Как мина срещата ти?
Сега той ме беше сварил неподготвен.
— О… безинтересно.
— Срамота. Не ти отне много време, нали? — Отпи от кафето си. Забележката може и да беше невинна.
— Не толкова, колкото бих искал. Но няма значение. — Бързо се обърнах към Мириам. — Много приятна изненада. Не очаквах да те видя толкова скоро след партито. Посещението ти светско ли е, или имаш таен мотив?
— Ама че си циничен, Доналд. Всъщност и двете. Посещението ми наистина е светско, но имам и скрит мотив.
— Звучи интригуващо.
— Не се вълнувай. Едни мои приятели ми позвъниха вчера и се самопоканиха за следващия уикенд. Така че си помислих да поканя още няколко души на вечеря. Да се освободя от бремето да ги забавлявам непрекъснато. Чудех се дали би искал дойдеш?
Тъкмо се готвех да откажа, когато Анна се върна с кафето ми. Преди да успея да отговоря, Мириам добави:
— Канех се да попитам дали Анна и приятелят й — Зепо, нали така — също биха дошли?
За миг се възцари тишина. Мириам очевидно ги беше видяла заедно на партито и си беше направила неверен извод. Зепо се усмихна.
— Името ми е така, но се страхувам, че не съм аз приятелят на Анна.
— О, съжалявам, помислих си… — Мириам се изчерви. Анна и Зепо се спогледаха усмихнати.
— Няма нищо. Вие се видяхте с моя приятел, но съвсем за малко. Казва се Марти. — Бузите на Анна също бяха поруменели леко и червенината се беше разляла дори по шията й.
— О, да, разбира се, колко глупаво от моя страна — самоупрекна се Мириам. — Е, ако с Марти искате да дойдете, ще сте добре дошли. А също и вие, Зепо.