— Съжалявам за разочарованието ви, ако сте очаквали купувач. Макар че не е изключено да се окажа ваша клиентка, ако нещо ми хареса. И мога да си го позволя, разбира се. — Засмя се.
— Да, е… — започнах аз, но тя вече беше продължила навътре, като се насочи към най-близката картина.
— О, трябва да призная, че е доста хубава, нали? От кого е?
— Флинт.
Тя я разгледа с наклонена на една страна глава.
— Не мога да претендирам, че съм чувала за него, но всъщност картините не са в моята област. Знам какво ми харесва и това е всичко. Колко струва?
Казах й.
— Божичко. — Тя се засмя. — Е, поне показва, че имам добър вкус, ако не друго. И все пак наистина е много хубава. — Продължи да я гледа още секунда-две, после рязко се обърна към мене. — А вие как сте?
— Добре, благодаря. — Като продължавах да се чудя каква беше причината за посещението й, едва не забравих да добавя на свой ред: — А вие?
— О, не мога да се оплача. Е, бих могла, но това не помага, нали? — Усмихнах се любезно. Тя огледа галерията. — Трябва да призная, че имате някои прекрасни творби. Наистина обичам по-традиционното изкуство. Не харесвам особено модернизма.
— Нито пък аз — отвърнах вече по-меко.
— Дъщеря ми е в художествената академия. Надарено момиче, но някои от работите й са ми напълно чужди. Питам я: „Защо не рисуваш нещата такива, каквито са в действителност, Сюзан? И без друго има в академията достатъчно екзалтирани студенти, които правят отвратителни цапаници“, но чува ли ме? — Разпери безпомощно ръце. — И какво мога да направя? Сега всички държат да „кажат“ нещо. Може да съм старомодна, но обичам картината да прилича на нещо. Ако художникът има талант, какъв е смисълът да го крие?
Не бих могъл да бъда по-съгласен. Но преди да успея да й го кажа, тя вече беше изоставила темата.
— Между другото, как е колата?
Опитах се да вляза в крак с промяната на разговора.
— О… Най-после си я взех от сервиза.
Тя се усмихна слънчево.
— Така ли? Е, хубаво. — Вървеше към мен. — Ами застраховката? Съобщиха ли вече нещо?
Направих съзнателно усилие да не отстъпя назад, докато се приближаваше.
— Не, още не. Но…
— Нито пък на мен. Онзи ден минах оттам да ги скастря. Доста са бързи, когато трябва да ти вземат парите, но когато се стигне те да плащат, не искат и да знаят, нали?
— Изглежда е така. — Опитах се да се владея, докато стоеше пред мен. Парфюмът й беше тежък и силен, съвсем различен от ефирното ухание на Анна. При тази мисъл се сетих, че тя трябваше да се върне всеки миг. Отчаяно затърсих изход да се освободя от тази тъпа жена преди това.
— Успях да купя кукленската къщичка между другото — осведоми ме тя, докато продължавах да измъчвам мозъка си.
— Кукленската къщичка?
— От аукциона. Онзи, на който ви видях.
— О, да… О, добре.
— И аз бях много доволна. Наистина не очаквах да я получа, но, изглежда, никой друг не прояви особен интерес. Е, поне не такъв интерес, какъвто се боях, че ще проявят. От викторианската епоха е. Доста хубав екземпляр. Всъщност никак не съм сигурна, че искам да я продам. Понякога направо ти се къса сърцето, като купиш нещо, което ти харесва, само за да го продадеш отново. И все пак това е бизнесът, нали? Предполагам, че и вие чувствате същото към някои от картините си.
— Ами да… — Имаше твърде малко, които ми харесваха дотолкова, че да искам да ги задържа, но беше по-лесно да се съглася. Погледнах часовника си, като се надявах да схване намека ми. Вече минаваше времето, по което Анна би трябвало да се върне.
— Съжалявам, че се разбъбрих. Откъснах ли ви от задълженията ви?
— Всъщност очаквам един човек всеки момент. Клиент.
— О, съжалявам. Трябваше да ми кажете. — Протегна ръка и докосна моята, докато се извиняваше. Едва се въздържах да не отскоча. — Това ми е бедата. Прекалено бъбрива съм. В случай че не сте го забелязали. — Засмя се. — Както и да е, няма да оставам повече. Всъщност наминах да видя дали не бих могла да ви почерпя един обяд или кафе, но очевидно сте зает.
Учудих се и тъкмо се готвех да изразя съжалението си, когато вратата отново се отвори. Обърнах се. Беше Анна.
Тя погледна към жената и се усмихна за поздрав.
— Съжалявам, че закъснях.
— Няма нищо. — Изведнъж започнах болезнено да усещам присъствието на жената. Беше се обърнала и се усмихваше на Анна. Тъкмо щях неохотно да ги представя една на друга, когато се сетих, че не помнех името на жената.
— Анна, на бюрото ми има един каталог. Би ли ми го донесла, ако обичаш? — Това беше единственото, което ми хрумна, за да се измъкна от неловкото положение.