След известно време дериватът в кабинета ми изщрака, което показваше, че Анна бе вдигнала телефона долу. Устоях на изкушението да се опитам да подслушвам. Веднъж бях успял — случайно. Не се доверявах на късмета си втори път.
Стори ми се, че мина доста време, преди второ прищракване да ми даде да разбера, че разговорът им беше приключил. Овладях чувствата си и слязох долу. Анна още беше до телефона. Изглеждаше обещаващо съкрушена и настроението ми веднага се вдигна.
— Току-що говорих с Марти — рече тя. — Не може да дойде.
— О, срамота.
— Знам. Но настоява, че има да довършва много неща в университета. — Усмихна се, като се опитваше да скрие разочарованието си.
— Е, само за три дни е, нали? А и знаеш какво казват за раздялата.
— Май че да.
— Знам, че не е утеха, но ще ти дам премия, за да ти покажа колко ценя жеста ти.
— О, не е необходимо да го правиш! И така ми се струва, че е истинска безплатна ваканция.
Облекчението ме беше направило щедър.
— И все пак ме спасяваш от трудното положение и съм ти благодарен. Като се върнеш, искам с Марти да отидете в който ресторант пожелаете или на някое шоу. За моя сметка.
Анна се приведе напред и ме целуна по бузата. Устните й бяха хладни, но кожата ми пламна от докосването им.
— Ако продължаваш да бъдеш толкова добър към мен, изобщо няма да мога да замина.
— Но бих могъл и да те принудя — отвърнах, като се изчервих.
Нямаше повече пречки. Сутринта на заминаването на Анна я закарах до летището. Марти също дойде. Седяха заедно на задната седалка и когато паркирах до входа, видях, че си държаха ръцете. И двамата изглеждаха малко потиснати, докато чакахме Анна — да мине през паспортния контрол, а когато се сбогуваха в залата за заминаващи, никой, който би ги погледнал отстрани, не би повярвал, че се разделяха само за три дни.
Останах дискретно встрани. Последната импулсивна прегръдка на Анна наруши равновесието на Марти. Очилата му се килнаха настрани и той ги оправи разсеяно, докато я гледаше да изчезва през стъклените врати. Остана вторачен след нея още миг и после се обърна към мен.
Тръгнахме мълчаливо към колата.
— Анна ще ти се обади ли по-късно? — попитах, за да прогоня мълчанието.
— Каза, че ще ми се обади довечера.
— Значи няма да излизаш?
— Не, имам много работа.
— Да, Анна спомена, че си зает. Жалко, че не можа да отидеш с нея. Надявам се, нямаш нищо против, че я помолих да замине?
— Не, съвсем не. Опитът ще й бъде от полза. А всичко това ще е от значение, когато започне да си търси работа в Ню Йорк. Между другото имаш ли вече някакъв отговор по този въпрос?
— Отговор ли?
— Нали щеше да се свържеш с твои познати да провериш дали не могат да й помогнат? Имаш ли някаква вест?
Не само че нямах, но бях и забравил за предложението си да опитам. Възмутих се от това, че се смяташе в правото си да пита.
— Не, още не. Обаче сигурно вече са получили писмата ми. Ще изчакам още седмица и ако дотогава нямам отговор, ще опитам по телефона. — Промених темата. — Сигурно сега, останал сам, ще се чувстваш особено в апартамента.
Кимна.
— Предполагам.
Направих опит да се пошегувам.
— Мислиш ли, че ще успееш да се справиш?
По устните му пробягна лека усмивка.
— Естествено. Анна ще ми се обажда всеки ден, така че ако имам някакви затруднения, винаги мога да почна да викам за помощ.
Това беше интересна информация.
— Уговорихте ли се за определен час? В случай че ми се наложи да се свържа с нея — добавих.
— Ще се обажда между шест и седем. По това време обикновено вече съм се прибрал.
Оставих Марти до университета и подкарах към галерията. Без Анна тя изглеждаше пуста и лишена от живот. Отърсих се от това усещане и телефонирах на Зепо.
— Тя замина.
— Добре. Някакви проблеми?
— Не. Разбрах още, че довечера Марти ще си бъде вкъщи.
— Тази вечер не става.
Зачудих се дали Зепо не се опитваше да си намери извинение.
— Защо? — Сигурно подозрителността беше проличала по гласа ми, защото той се засмя.
— Хайде, хайде, Доналд, не се ядосвай. Днес не е добре, защото това ще е първата вечер, когато няма да я има, и той сигурно ще обикаля из апартамента, ще плаче, ще души парфюма й и ще се навива, че му липсва. Утре ще е по-добре.
— Но няма ли така да загубим една вечер?
— Това ли е човекът, който ми четеше лекции да не прибързвам?
Отстъпих.