— Да кажем цялата сума или ще разпердушиня всички картини тук и после ще се заема с шибаната ти физиономия!
— Жалко, че не проявяваш тази агресивност там, където е необходимо. Може би Марти нямаше само да чака да ти се надсмее заедно с Анна, ако го беше сторил.
— Предупреждавам те, Доналд!…
— Хайде, предупреди ме! Но това пак не изменя факта, че остави червей като Марти да те стъпче. Като изпокъсаш картините и се нахвърлиш отгоре ми, нищо няма да промениш!
Зепо направи стъпка към мен и спря. Юмруците му бяха свити.
— Искам си парите. Сега.
— Заслужи си ги.
— Сега или ще ти счупя шибания врат!
Ухилих се подигравателно.
— Сигурен ли си, че си достатъчно мъж?
Не бях преценил правилно. Преди да успея да кажа още нещо, той ме сграбчи за ризата и ме блъсна към стената. Усетих как под гърба ми се счупи една рамка и нещо остро се заби в плътта ми. С част от себе си изпаднах в паника заради съсипаната картина, като се опитвах да преценя коя беше, после Зепо ме удари в стомаха. Превих се, като се мъчех да си поема въздух, и когато ме хвана и ме дръпна от стената, мисълта, която бях потискал, се втурна напред и се оформи в думи.
— Не моя врат би трябвало да счупиш, нали? — изпъшках аз.
Отново ме удари в стената. Но гневът му беше пресекнал. Зепо премигна.
— Какво?
Усещах сладникавия му от уискито дъх в лицето си.
— Чу ме. — Гласът ми беше дрезгав и задъхан. — Ако ще убиваш някого, поне нека си струва.
По лицето му премина тръпка на неразбиране.
— За какво, по дяволите, говориш?
Беше ме притиснал към стената и юмруците му се бяха забили в ризата под врата ми. Размърдах се леко, за да отслабя натиска върху трахеята си.
— Не на мен трябва да си ядосан, а на Марти. Той е виновен за всичко това. Той е този, който те унизи. Ако искаш да убиеш някого, убий него.
Усетих хватката му върху ризата ми да отслабва. Зяпна ме.
— Не говориш сериозно.
— Така ли?
— Да убия Марти?
— Защо не?
Ръцете му се отпуснаха. Отстъпи назад.
— Господи, ти наистина го мислиш, нали?
Започнах да масажирам шията си. Ризата ми беше скъсана.
— Преди малко беше готов да убиеш мен. Така че защо да не убиеш него?
— О, това е… — Той се обърна и направи няколко крачки встрани, като клатеше глава. — Започва да става тъпо.
— Просто си помисли.
— Да си помисля за какво? Да извърша шибано убийство? Забрави го, Доналд! Не ме интересува!
— Защо?
— Защо ли? Какво искаш да кажеш с това „защо“? Ти как мислиш? Окей, преди малко загубих самообладание, но това съвсем не означава, че просто ей така бих пречукал някого!
— Не те карам да правиш нищо просто ей така. Само ми е любопитно, защо дори не искаш да помислиш за убийството на Марти? Очевидно си способен на такова нещо. — Стомахът ме болеше там, където ме беше ударил. Опитах се да не обръщам внимание на болката.
Зепо отново поклати глава.
— О, за Бога! Нямам намерение да прекарам остатъка от живота си в пандиза само защото ти искаш да се отървеш от нечие гадже! Господи!
— Ами ако успееш да го направиш, без никой да разбере? Тогава би ли помислил?
— О, сигурен съм, че вече имаш план за идеалното убийство, нали?
— Не. Но предполагам, че можем да измислим нещо?
— Не!
— Защо не? Ако се убедиш, че няма да те хванат? Защо не?
— Не мога да повярвам, че дори говориш за това.
Някаква част от мен споделяше изненадата му.
Дори докато приказвах, се чудех от колко време това намерение се спотайваше в подсъзнанието ми.
— Посочи ми една причина. Защо няма да го направиш?
Той отново се обърна към мен.
— Добре тогава. А защо да го направя?
Доводите ми прозвучаха толкова гладко, сякаш предварително си ги бях написал.
— Заради причината, поради която правиш всичко. Парите.
Той се изсмя кратко.
— О, не. Дори аз спазвам определени граници и няма да ги прекрача.
— Да не би да се опитваш да ми внушиш, че отказваш поради морални съображения?
— Ако предпочиташ.
— Страхувам се, че не ти вярвам.
Пръстът му се забоде в мене.
— Е, майната ти, на теб и на глупавите ти идеи. Искам си парите до утре следобед или ще кажа на скъпоценната ти Анна точно какво се опитва да направи миличкият й дърт шеф!
— Тя е в Амстердам.
— Ще й кажа, когато се върне!