— Чакай. — Куфарът се беше изплъзнал от пръстите на Марти. Махнах го да не пречи и метнах върху главата и раменете му покривалото. Той дишаше шумно и леко потръпваше, но иначе беше неподвижен. Отдръпнах се. — Добре.
Зепо замахна надолу с лоста. Краят му беше увит с кърпа, за да не плисне кръв при първоначалния удар, но не толкова, че съвсем да се притъпи ударът. При третото замахване по бялото покривало започнаха да се появяват кървави петна. Оставих го да замахне още веднъж, после му направих знак да спре.
Клекнах и хванах китката на Марти. Невероятно, но нещо все още трепкаше там. Изправих се и се дръпнах встрани.
— Не е достатъчно.
Зепо вдигна лоста и замахна още няколко пъти, преди да спре и да изчака отново да проверя пулса на Марти. Носеше се неприятна миризма. Сбръчках нос и преброих до шестдесет. После пуснах китката му.
— Това е.
— Мъртъв ли е? — Зепо дишаше тежко.
Изправих се и погледнах окървавеното покривало. Беше залепнало за мокрото и потрошено тяло отдолу.
— Да, мисля, че спокойно можем да приемем, че е така. — Гласът ми беше учудващо невъзмутим.
Раменете на Зепо се отпуснаха.
— Слава Богу, че е така. — Бузите му бяха зачервени, но останалата част от лицето му беше бледа. Понечи да остави лоста върху тялото на Марти.
— Не бих оставял това нещо все още — рекох.
Той се отдръпна назад.
— Защо? Мъртъв е, нали?
— Да. Но след като стигнахме дотук, не е зле да свършим работата, както трябва.
— За какво говориш? Какво повече от това можем да направим? — Кимна към тялото на пода.
— Може да бъде идентифициран по зъболекарски данни, ако зъбите му са на място.
Зепо ме зяпна.
— Искаш да му разбия зъбите?
— Мисля, че би било разумно да вземем тази предпазна мярка.
— Няма да стане! Не каза нищо по този въпрос преди.
— Не ми беше хрумнало. Но мисля, че трябва да го направим.
— Не, имаш предвид аз да го направя! Е, забрави! Ако искаш зъбите му да бъдат избити, свърши го ти!
— Не разбирам от какво толкова се гнусиш? Сега това едва ли има особено значение за него.
— Няма да му чупя зъбите!
Виждах, че не беше склонен да отстъпи.
— Добре, щом те притеснява чак толкова. Не мисля, че наистина има кой знае какво значение. Беше само идея. — И все пак идеята ми се струваше добра. Бях донесъл и резци, за да махна възглавничките на пръстите му. Но сега нямаше смисъл. — Не е зле да започнем да почистваме.
Зепо изпразни джобовете на Марти и махна часовника му. После го увихме в покривалото и найлона и мушнахме вързопа в голям чувал. Когато свършихме, бях грохнал от умора, а Зепо обилно се потеше.
— Господи, имам нужда от едно питие — рече той.
— Можеш да го получиш, но по-късно. Последното нещо, което ни трябва, е полицията да те спре за алкохолен тест.
— О, хайде, Доналд! От едно нищо няма да ми стане! Имам нужда да пийна след всичко това!
— Не.
Забихме поглед един в друг. Въпреки онова, което току-що го бях видял да прави, изобщо не ме беше страх от него. Далеч бях от подобно усещане. Той изглеждаше изнервен и агресивността му се дължеше по-скоро на паника, отколкото беше проява на арогантност. Издържах на погледа му, докато не сви рамене и не отмести очи.
— О, добре, добре. Няма да пия, по дяволите. Мога ли поне да ида да се изпикая? Или и това е прекалено рисковано?
Докато Зепо беше в тоалетната, разгледах нещата, които беше извадил от джобовете на Марти. Имаше портфейл с кредитни карти и сравнително малка сума пари, паспорт и тефтерче с адреси. Извадих парите от портфейла и после ми хрумна да сгъна всяка кредитна карта на две. Не исках Зепо да се поддаде на изкушението. Оставих всичко това на малка купчинка и отворих куфара.
В него нямаше нищо, което да заслужава внимание. Някои дрехи, събрани набързо. Чантичка с тоалетни принадлежности, чекова книжка и още малко пари. Марти очевидно беше благоразумен човек. Сложих обратно в куфара всичко освен парите и тъкмо го затварях, когато Зепо се върна.
— Обираме трупа, а? — попита ухилено той.
— Щом е срещу принципите ти, предполагам, че няма да вземеш парите, които носеше?
Той пое тънката пачка банкноти и ги преброи.
— Пести, за да имаш, а? — Очите му светеха неестествено. Като че ли изведнъж самочувствието му се беше възстановило. Зачудих се дали не беше реакция на случилото се?
— Ако си готов, предлагам да се погрижим да отнесем това в колата — кимнах към издутия найлонов чувал.
— Трябва да ми помогнеш да го вдигна. — Долових известно злорадство в гласа му. Подозирах, че беше напълно способен да се справи и сам, но не казах нищо и отидох да му помогна. По-голямата част от тежестта, изглежда, падаше върху мен, докато накрая Зепо не обяви, че е готов.