Точно това правеше Зепо, докато аз бях на летището. Беше закарал колата ми на нощен паркинг, където го чакаше неговата, и беше оставил ключовете вътре. Използвайки резервния комплект, аз я бях прибрал рано тази сутрин и я бях закарал на автомивка, преди да посрещна Анна. По-късно щях да я почистя по-внимателно и щях да сменя гумите. Не исках по нея да има следи от калта или мръсотията из блатата.
Най-сетне Анна се беше добрала до един телефон. Видях между веждите й да се появява малка бръчка, докато държеше слушалката до ухото си. Малко се стреснах, когато започна да говори, но после се сетих, че сигурно се беше обадила в университета. Бръчката остана и след като беше затворила и отново набираше някакъв номер. Този път чакаше, но никой не отговори. След известно време остави слушалката.
— Успя ли? — попитах, когато се върна.
— Не. Позвъних в университета, но той не е там. А и в апартамента никой не отговаря.
Потупах я по ръката.
— Не се тревожи толкова! Вероятно в момента пътува към университета.
— Но той няма навика да закъснява. А и когато му звъних в апартамента от хотела днес сутринта, също никой не вдигна.
— Е, сигурно телефонът не е бил в ред.
— Не мисля. Звънеше. А и първия път, когато се обадих снощи, даваше заето, така че трябва да е работил.
Явно е било, когато аз бях заел линията.
— Не е задължително. Може да не е звънял при него. Имах веднъж такъв случай с моя телефон. А първия път може да са те свързали с грешен номер. Възможни са толкова много причини.
Бръчката леко се отпусна.
— Сигурно си прав. Просто не е в стила му да го няма, това е.
— А ако телефонът ви е развален, той вероятно още си е вкъщи и също си мисли, че не е в стила ти да не се обадиш.
Тя се засмя малко сконфузено.
— Знам, държа се глупаво.
— Съвсем не. Всъщност, ако искаш, първо ще те закарам до вас. Смея да кажа, че няма да имам полза от работата ти, докато не се успокоиш.
Анна моментално почувства облекчение.
— Ще го направиш ли? Сигурен ли си, че нямаш нищо против?
— Разбира се.
Сложих куфара й в багажника — бях погледнал преди това, за да се уверя, че е празен — и потеглихме към апартамента й. Отначало бъбрехме за пътуването й, но когато наближихме, тя замлъкна. Аз самият бях напрегнат. Не можех да бъда напълно сигурен, че Марти не беше оставил някакъв знак къде отива. Нямаше причини да го прави, но щях да съм по-спокоен, ако знаех със сигурност.
Никога преди не бях ходил в апартамента на Анна и щом стигнахме до Кемдън, трябваше да ме насочва.
— Ето тук — каза тя. Паркирах пред редица еднотипни къщи.
— В колата ли да те изчакам? — попитах, като се надявах да не ми отговори утвърдително.
— Не, всичко е наред. Ела горе.
Последвах я до задната част на къщата и по една дървена стълба до врата на първия етаж. Анна отключи и влязохме.
— Марти? — извика тя. Останах в кухнята, докато тя обиколи останалата част от апартамента. Миришеше приятно на билки и подправки, както и на доста киселата лека миризма на застояло кафе от изсъхнал филтър. В мивката имаше мръсна купичка, пластмасова чаша и лъжичка — свидетелство за последната закуска на Марти.
Анна се върна в кухнята. Изглеждаше още по-разтревожена.
— Няма нито бележка, нито нещо друго. Не мога да проумея. Знаеше, че се връщам тази сутрин.
— Но не е очаквал да дойдеш право тук, така че не би ти оставил бележка, нали? Защо не се обадиш отново в университета? — Усмихнах й се окуражително. — Докато звъниш, аз ще сложа чайника, какво ще кажеш?
Тя отиде в дневната, за да се обади. Напълних чайника и тъкмо търсех чай, когато след малко се върна.
— Току-що говорих с шефа на катедрата. Той самият се готвел да се обади. Марти трябвало да се срещне с него преди половин час, но не се е появил. Никой не знае къде е.
Придадох си леко загрижен вид.
— Ами… сигурно е забравил.
— Не би могъл, не и той.
— Успокой се, Анна. Не се тревожи за нищо и никакво. Убеден съм, че има някакво съвсем просто обяснение.
— Но той знаеше, че ще се обадя снощи. Когато говорихме предишната вечер, му казах, че ще се обадя, и той отвърна: „Ще се чуем утре по същото време!“
— Е, понякога се случва нещо непредвидено. Ти самата спомена, че линията е била заета, когато си се обадила първия път. Значи тогава е бил тук, нали?
— Предполагам.
— И той знаеше, че ще те взема от летището и ще те закарам направо в галерията. Така че ако иска да се свърже с тебе, по-вероятно е да те потърси там, отколкото тук, нали?
Тя кимна очевидно не особено убедено.
— Май така или иначе ще е най-добре да вървим. И без това ти отнемам от времето.