Махнах с ръка успокояващо.
— Хайде преди това да изпием по чаша чай. Ще ти дам възможност първо да се успокоиш малко. А ако междувременно той се обади в галерията, ще остави съобщение на телефонния секретар. — Не бързах да си тръгвам. Харесваше ми интимността да бъда с Анна в дома й, обкръжен от вещите й. За първи път прониквах в личния й живот. Чайникът завря.
— Сега, къде е чаят?
Докато наливах водата в каната, Анна отиде в дневната и я чух, че отново звъни по телефона. Извадих млякото от хладилника, помирисах го, за да се уверя, че не е прокиснало, и налях в две чаши.
Чудех се кога Анна щеше да забележи, че някои от нещата на Марти липсват. Изкушавах се да й подскажа да провери, но се сдържах. Така или иначе скоро щеше да го открие. Сложих чая и чашите на един поднос и го отнесох в дневната.
Анна все още беше на телефона. Когато влязох, тя каза:
— Окей, Ал. Благодаря ти все пак — и затвори. — Обадих се на всички, за които се сетих, и при които би могъл да бъде, но никой не знае къде е. — Едва потискаше тревогата си.
— Изпий това. — Подадох й едната чаша. — Като се безпокоиш, няма да промениш нищо.
— Да, но къде е той?
— Не знам, но съм сигурен, че скоро ще разбереш. Опитай се да погледнеш на нещата в перспектива. Сега е още дванадесет без петнадесет. Не мислиш ли, че е твърде рано да започваш да се паникьосваш?
Не ми отговори. Чаят остана недокоснат. Знаех, че всеки миг щеше да поиска да отидем в галерията, за да види дали Марти не се е обаждал.
— Мога ли да използвам тоалетната? — попитах, за да поотложа този момент.
— Надолу по коридора, вратата вдясно. — Анна дори не вдигна поглед, когато излязох от стаята. Затворих вратата след себе си. Коридорът беше малък. Имаше една врата вляво и една вдясно. Тази вляво сигурно водеше към спалнята. Поколебах се и я отворих.
Пред мен се простря двойно легло, почти изпълващо стаята. Останалото малко пространство беше заето от боров гардероб и скрин. Из въздуха се носеше парфюмът на Анна. Страхувах се да се бавя повече и тъкмо се готвех да затворя вратата, когато една снимка в рамка на тоалетката привлече вниманието ми.
Беше на Анна и Марти на плажа. И двамата бяха по бански. Марти беше точно толкова бял и хилав, колкото си бях представял, но почти не му обърнах внимание. Образът на Анна ме хипнотизираше. Носеше бял бански и очевидно тъкмо беше плувала. В косата й блестяха водни капчици, тялото й беше мокро и дълбокият пъп отчетливо се очертаваше. Зърната на гърдите й ясно личаха под мокрото горнище, а долнището беше силно изрязано на хълбоците и хлътваше V-образно към слабините й, които изпъкваха в малко, издигнато хълмче. В центъра му се виждаше тясна, едва забележима цепнатинка.
Гърдите ми се стегнаха, докато гледах снимката. В този момент бих дал всичко, за да я притежавам. Трябваше да напрегна цялата си воля, за да изляза и да затворя вратата. Влязох в банята и наплисках лицето си със студена вода. Вече овладял се, се огледах наоколо за други следи от личния живот на Анна. Рафтчето над умивалника беше отрупано с шишенца и бурканчета, същото можеше да се каже и за шкафчето. Отворих го. Първото нещо, което видях, беше голяма кутия с превръзки. Бързо затворих вратичката.
Пуснах водата в тоалетната, без да я използвам, и се върнах в дневната.
— Да тръгваме към галерията, а? — предложи веднага Анна.
Съгласих се. Не можех да намеря извинение да не го направя.
На телефонния секретар имаше няколко съобщения, но, разбира се, нито едно не беше от Марти. Отново казах няколко окуражителни думи, но загрижеността на Анна вече нарастваше стремително.
— Знам, мислиш си, че се държа глупаво — рече тя, след като пак се обади в университета, — но това не е в стила му. Не мога да разбера защо не ми е оставил бележка къде е.
— Не смятам, че се държиш глупаво, просто според мен пресилваш нещата. Сигурен съм, че скоро ще се появи.
— Но къде е?
— Не знам. Обзалагам се обаче, че довечера ще се прибере както обикновено с простичко обяснение за всичко. — Усмихнах й се. — Хайде сега. Какво ще кажеш да обядваме?
Анна настоя да остане в галерията, в случай че Марти се обади. Поръчах да ни донесат сандвичи, но тя не докосна своя. С напредването на следобеда ставаше все по-замислена и по-замислена. Отново се обади в университета и дори се свърза с телефонната централа да провери дали линията, която ползва, е наред. Щом телефонът иззвънеше, тя замръзваше и ако го вдигнех аз, ме гледаше напрегнато да разбере кой е. Накрая в четири часа й казах, че може да си върви у дома.