Все още беше много рано.
На следващия ден Анна пристигна едва по обяд. Изглеждаше бледа и изморена. Очите й бяха зачервени и подпухнали.
— Научи ли нещо? — попитах, като прекъснах извиненията й.
Тя поклати глава.
— Не и от Марти. Преди малко идваха от полицията в апартамента. Затова закъснях.
— От полицията? — Радвах се, че бях зад нея и не можеше да види лицето ми.
— Обадих се, че Марти е изчезнал и те изпратиха двама полицаи да запишат подробностите. — Гласът й беше глух.
— Какво казаха?
— Всъщност не много. И все пак открих нещо. — Опита да се усмихне. — Където и да се намира, взел е куфар.
— Куфар ли?
— Един липсва. Както и някои от дрехите му и паспортът.
Придадох си изненадан вид.
— Кога го забеляза?
— Тази сутрин, докато полицаите бяха в апартамента. Единият от тях попита дали нещо негово липсва и аз отвърнах „не“, защото вярвах, че е така. Бях видяла дрехите му в гардероба и не ми беше хрумвало да проверя дали нещо наистина не липсва. А и не мислех, че е възможно. Въобразявах си, че ако е отишъл някъде, щеше да ми съобщи. Но после те попитаха дали могат да претърсят апартамента и докато вървях с тях, си дадох сметка, че единия от куфарите го нямаше. След това отново проверих дрехите му и установих, че някои липсват. После единият от полицаите попита дали знам къде е паспортът му и аз започнах да го търся, но и него не открих. — Не гледаше в мен, докато говореше.
— Нещо друго липсва ли?
— Не. Повечето от дрехите му още са си там. Няма я и чековата му книжка, но това е всичко. Нищо мое не липсва, ако за това питаш. Полицаите ме накараха да проверя.
— Анна… Не знам какво да кажа.
— Няма какво да се каже наистина, нали?
— Имаш ли някаква представа къде може да е отишъл?
— Не. Никаква. — Втренчи се в масата. — Просто не мога да го проумея. Не би заминал ей така, без да ме уведоми. Би ми оставил бележка или каквото и да било. И определено не би ме оставил толкова време, без да ми се обади.
— Има ли някой, по когото би могъл да ти предаде съобщение?
— Никой, с когото да не съм се свързала. Освен родителите му, но не мога да си представя Марти да им е казал нещо. А и не знам как бих могла да ги открия. Номерът им е в адресника му, но той го носи със себе си.
Знаех. Бях го дал на Зепо да го изгори.
— Не искам да любопитствам, но сещаш ли се за някаква причина, поради която би заминал?
Поклати глава.
— Там е работата, че не мога да се сетя! Нито сме се карали, нито нищо. Последното нещо, което ми каза, когато му се обадих, беше, че му липсвам. — Изведнъж закри лицето си. — О, Господи, толкова съм объркана!
Също толкова внезапно се съвзе. Избърса очи.
— Съжалявам.
Подадох й кърпичка с неудобство.
— Ето. Чиста е.
— Не, няма нужда. Вече съм добре. Наистина. — Усмихна ми се, за да го потвърди. — Само дето не знам какво да мисля, това е. В един момент искам да го убия, в следващия съм сигурна, че нещо му се е случило. Непрекъснато се въртя в някакъв омагьосан кръг.
Кимнах съчувстващо.
— Полицията ще направи ли нещо?
— Вече провериха във всички болници, но напоследък не е постъпвал никой, който да отговаря на описанието на Марти. Предполагам, че това все пак е нещо. Така че сега просто го водят сред изчезналите, което означава, че ще си отварят очите за него из летищата и гарите и на други такива места. Но не ги виждам да си дават много зор. Не и когато изглежда, че ей така си е събрал багажа и е заминал.
— Така ли казаха?
— Поне не с толкова много думи. Бяха достатъчно любезни, но е ясно какво си мислят. Че съм само една невротичка, чието гадже я е напуснало. Всъщност не смятам, че трябва да ги виним, нали?
Заобиколих въпроса.
— Ами работата му в университета? Напоследък бил ли е подложен на натиск оттам?
— Не повече от обикновено. Не и дотолкова, че да направи подобно нещо. А и той обича работата си в края на краищата. Не би я изоставил, без да спомене нищо. Това не мога да разбера. Знам как изглежда отстрани, но не мога да повярвам, че просто би заминал ей така. — Погледна ме. — Ти какво мислиш, Доналд? Честно?
Мой ред беше да поклатя глава.
— Наистина не знам, Анна. Не го познавам достатъчно добре, за да твърдя каквото и да било.
— Да, но какво мислиш?
Въздъхнах.
— Е, да кажем, че бих бил по-загрижен за благополучието му, ако багажът и паспортът му още си бяха тук. А така… — Разперих ръце.