— Няма за какво да съжаляваш. Не мисли за това. — После между другото я попитах: — Значи бащата на Марти пак ти се е обадил?
Тя поклати глава.
— Аз му се обадих. Помислих си, че ще е доволен да разбере, че правя нещо.
— И беше ли?
— Ако е бил, не го показа. Наистина не се държа кой знае колко любезно. — Сви рамене. — Не знам, вероятно съм малко несправедлива спрямо него. Все пак синът му е изчезнал, а от негова гледна точка аз може да съм само една никаквица, която го е измамила, или нещо такова.
Предположението беше отблъскващо.
— Едва ли.
— Да, но той не го знае, нали? Нормално е да бъде донякъде подозрителен. И той не е имал по-голям късмет с Министерството на външните работи, отколкото аз с посолството тук. А и това също си е дало отражението.
Помислих си, че беше прекалено благородна.
— И все пак няма причини да си го изкарва на тебе.
— Сигурно е така, но разбирам тревогата му. — Усмихна се. — И аз се нахвърлих върху тебе, а ти не си виновен с нищо, нали?
Спомних си думите на Зепо и внезапно изтръпнах при мисълта Анна да открие какво всъщност се беше случило.
— Не мисли за това — казах й, тъй като и аз не желаех да мисля.
Очаквах с не по-малко нетърпение от нея първите новини от детектива. Колкото и да си повтарях, че нямаше за какво да се безпокоя, все пак оставаше едно съмнение, което упорито се бе загнездило в мен. Стомахът чак започваше да ме боли.
Първите резултати обаче бяха окуражаващи.
— Една съседка го е видяла да напуска дома ви с куфар привечер на осми или на девети този месец — каза Симпсън на Анна. Беше се отбил в галерията и с дипломатическото си куфарче и сакото от туид приличаше на застрахователен агент. Миризмата на афтършейв и мента беше нахлула заедно с него.
— Съседка? — Анна се намръщи. — Коя? Разпитах всички, които познавам.
Погледна тънката картонена папка, отворена върху коленете му.
— Някоя си мисис Дженър. Възрастна дама. Живее почти точно срещу вас, на номер тридесет и две.
Анна изглеждаше изненадана.
— Знам, че срещу нас живее възрастна жена, но никога не съм разговаряла с нея. Сигурна ли беше, че е бил Марти?
— Така изглеждаше. Каза още, че е видяла и вас да заминавате ден или два преди това, също с куфар.
— Не пропуска нищо, така ли?
Симпсън се усмихна.
— Всеки квартал си има по някое бдително око. Понякога може да е от полза.
Стомахът ми се беше свил при споменаването на свидетел.
— Казахте, че го е видяла на осми или на девети. Тя не знаеше ли кога точно?
— Не, не можа да уточни и много беше разстроена заради това. Телевизорът й бил развален, иначе по програмата би си спомнила датата.
— Заминах на седми — рече Анна. — И говорих с Марти вечерта, както и следващата, така че трябва да е било на девети. В сряда.
Симпсън погледна в папката си.
— Може да е било и предишната вечер, след като сте разговаряли. Но тъй като на следващия ден е ходил в университета, бихме могли да приемем, че не е така. Споменахте, че сте му се обадили малко след шест и линията е била заета, така че, изглежда, е говорил с някого и веднага след това е излязъл със стегнат куфар. — Погледна Анна. — Някакви идеи с кого може да е разговарял?
Тя поклати безпомощно глава.
— Не. Никакви.
— Не можете да се сетите за никой, който би могъл да го накара да напусне къщата по този начин?
— Питах всички, които познавам. Всичките ни приятели, хората в университета. Никой не е говорил с него.
— Добре. Все пак продължавайте да мислите върху това. — Той отново хвърли поглед към папката. — Според мен спокойно можем да кажем, че където и да е отивал, е тръгнал с автобус или с метрото. Ако е смятал да отиде с такси, би го поръчал от къщи. — Произнесох мълчалива благодарствена молитва, че бях заръчал на Марти да не взима такси. — Опитах се да се свържа с шофьорите на автобуси, които са минали през вашия район по това време. Още не е разговаряно с всички, но до този момент никой не успя да си спомни да е взимал пътник, отговарящ на описанието на Марти. Говорих също и с хората от билетната каса на най-близката до дома ви гара на метрото, но и там никой не си спомня нищо. — Вдигна рамене извинително. — Проблемът е, че вече са минали две седмици. Оттогава много народ се е източил.
— Значи удряме на камък — отвърна Анна с равен глас.
— Е, не мога да се преструвам, че е оставил огнена диря, но сме още в началото. Току-що започнахме да търсим. Ще оставим летищата и болниците на полицията. Автоматично ще ги уведомят, ако се появи там. Но има много други места, където може да се намира, така че ще съсредоточим вниманието си върху тях. Вече се свързах с Армията на спасението и те обещаха да видят какво могат да направят.