Бях толкова изумен от липсата му на възпитание, че със закъснение осъзнах — по този начин той ни гонеше. Последва миг на напрегната тишина. После Деби започна да си събира нещата.
— Май така или иначе ще е по-добре да си вървя, Анна — каза тя, като се насочи към вратата. — Ще ти се обадя по-късно. Довиждане, мистър… — Устата й се сви, докато се опитваше да се сети фамилното име на Марти.
— Уестърмен — допълни рязко бащата.
Последвах примера й с нежелание.
— Да, добре ще е и аз да си тръгвам. — Не ми беше приятно да бъда прогонен по такъв начин, но не можех да си намеря извинение да остана. С Уестърмен си кимнахме леко, докато момичето и аз излизахме. Анна ни придружи и за момент спряхме в кухнята.
— Извинявам ви се за това — прошепна тя.
Деби я прегърна и я целуна по бузата.
— Няма нищо, вината не е твоя.
— Нямах представа, че ще пристигне! Защо не ми каза?
— Той е просто един невъзпитан мръсник — успокои я Деби. — Не му позволявай да те разстрои. Виж, ако искаш да остана?
— Не, всичко ще е наред. Благодаря.
— Ще си бъда вкъщи целия следобед, ако ти потрябвам — казах, за да не остана по-назад. Анна кимна, но виждах, че почти не чуваше.
— Най-добре ще е да се връщам. Ще ви се обадя по-късно и на двамата.
— Господи, горката Анна! — измърмори Деби, докато слизахме по стълбите. — Можете ли да си представите колко груб беше? Ама че свиня!
Хванах се, че се съгласявам с нея, нещо, което би ми се сторило невъзможно десет минути по-рано. Дори се изкуших да й предложа да я закарам донякъде и открих, че нямах нищо против словоохотливостта й, след като беше насочена срещу някой, когото не харесвах.
Оставих я при най-близката гара на метрото и се прибрах у дома. Бях обещал на Анна, че ще съм вкъщи, а и сега, след като посещението ми при нея беше провалено, нямах други планове.
За известно време заех вниманието си с приготвянето на обяда. Храненето продължи малко по-дълго. Но след това отново се изправих пред пустотата на деня. Единствената мисъл, върху която можех да се концентрирам, беше Анна. Седнах и зачаках да се обади, като се чудех какво си говорят в мое отсъствие. Като че ли за нищо друго не си заслужаваше да мисля.
Тогава си спомних за частната си галерия. С учудване осъзнах, че не бях влизал там от седмици, от нощта, когато ме беше посетил Зепо. Дори не бях се сещал за нея оттогава и леко се изненадах, че бях пренебрегвал предишната си страст толкова дълго.
Хрумването да прекарам следобеда в самоугаждане сякаш ми бе изпратено от небето, за да отвлече мислите ми от Анна. Нарочно забавих момента, в който щях да се кача горе, като измих чиниите от обяда и изпих чаша чай. После с чувството за заслужена награда се заизкачвах към галерията.
Очакването беше по-приятно от осъществяването. Светнах лампите, затворих вратата и се оставих да ме обземе обичайното чувство на удовлетворение. Когато това не стана, започнах да разглеждам картините, опитвайки се съзнателно да предизвикам настроението. Но то не идваше. Открих, че бях минал покрай няколко картини, без всъщност да ги виждам, и се опитах да бъда по-възприемчив. Това само ме накара да забележа недостатъците на всяка творба. Чувствеността им, красотата им бяха изчезнали за мен. Слабостите, които по-рано бях в състояние да не забелязвам и които дори бяха част от очарованието им, сега ми се струваха недопустими и дразнещи окото.
Отчаяно се насочих към творбата, на която бях отделил толкова време при предишното си посещение: любовниците и тайния им наблюдател. Столът все още лежеше там, където го беше катурнал Зепо. Изправих го, седнах и се втренчих в триото, като очаквах картината да ме погълне както преди. Единственото, което постигнах, се оказа раздразнение от факта, че стъпалата на момичето бяха прекалено малки за тялото му и че художникът беше слаб в рисуването на ръце.
Накрая се отказах. Оставих стола обратно в центъра на стаята, загасих лампите и затворих вратата. Колекцията вече не ми доставяше удоволствие. Анна беше прогонила вкуса ми към това.
Телефонът иззвъня, когато слизах надолу. Едва не паднах, докато бързах да го вдигна. Взех задъхано слушалката.
— Ало?
— Здравей, Доналд. Анна е. Реших да ти се извиня за случилото се.
Безпокойството ми изчезна.
— Няма защо. Не си отговорна за държанието на този мъж. Значи да разбирам, че си е тръгнал?
— Да. Не стоя много.
— По-добре ли се държа, след като си отидохме?
— Не особено. — Изглеждаше много разстроена.
— Измъчи ли те?
— Малко. Но е пътувал дълго. Сигурно се чувстваше уморен, освен че се тревожеше.