— Той е жалка, дребна душица. Не му позволявай да те разстройва.
Тя се поколеба.
— Всъщност той направи нещо, с което би разстроил и тебе.
— Мене?
Анна кимна и направи гримаса.
— След като излязохме от полицията, той настоя да отидем да се видим с детектива. Помислих си, че иска лично да поговори с него, да разбере докъде е стигнал. Както и да е, мистър Симпсън не беше научил нищо ново след последния ни разговор и, изглежда, се зарадва, като му съобщих, че полицията най-после ще се намеси. После като гръм от ясно небе бащата на Марти изведнъж заяви, че при това положение няма да имаме повече нужда, от детектив. Направо онемях. Бях толкова изненадана. И то от начина, по който го каза. Не „съжалявам“ или „благодаря ви“, или нещо такова. Просто го изтърси ей така! Не исках да се разправяме в офиса на детектива, така че изчаках да излезем, за да го попитам какво си мисли, че прави. Отвърна, че Симпсън е некадърник, както по всичко личало, и че сега, след като полицията се е заела със случая, няма смисъл да рискуваме някакъв аматьор да мъти водата и да ги дразни. Аз възразих, че въпреки всичко не би трябвало да предприема подобно нещо, преди първо да го е обсъдил с мен. И с теб, тъй като ти плащаш в края на краищата. Той обаче каза, че залогът бил много по-голям от някакво си засегнато самолюбие и нямал намерение да си губи времето със спазване на етикета. След тези думи не можех да издържам повече. Обещах, че ще му се обадя, и си тръгнах. Ако бях останала още една минута, мисля, че щях да го удуша.
Погледна ме с разкаяние.
— Съжалявам за детектива, Доналд. Нямаше право да постъпва така.
Съгласен бях, но изпитах облекчение, че го е направил. Едно нещо по-малко, за което да се безпокоя. И значителни разноски, които ми се спестяваха.
— Е, той е баща на Марти — рекох. — А и полицията има много по-големи възможности от един частен детектив.
— Сигурно е така. Ядосва ме обаче поведението му. В края на краищата щях да му стана снаха, така че човек би очаквал поне да се опита да разчупи леда. — Спря. — Май казах „щях“, а не „ще“.
— Беше грешка на езика.
— И все пак го правя за първи път. — Изглеждаше готова да се разплаче.
— Денят беше изморителен за теб. Полицията, посолството, детективът. Това си е напрежение.
— Така е. — Тя поклати глава и се усмихна. — Както и да е, като говорим за бащата на Марти, искам да те помоля за една услуга.
— Да?
— Бях достатъчно глупава отново да го поканя на вечеря. Трябва да уточня, че това стана, преди да отидем при детектива. Сигурно няма да бъде много весело събитие, та се чудех дали ще имаш нещо против и ти да дойдеш? Знам, искам прекалено много, така че ако предпочиташ да не го правиш, няма да ти се сърдя.
— Ще дойда, разбира се. С удоволствие. — С Уестърмен или без Уестърмен, приятно ми беше, че ме моли.
— О, благодаря. Надявах се да приемеш. Би било твърде мъчително да сме само двамата.
— Няма ли да поканиш още някого?
— Не, не мисля. На колкото по-малко хора натрапя присъствието му, толкова по-добре. Не че искам да го натрапвам на теб — побърза да добави. — Но си помислих, че може да погледне на мен в по-добра светлина, ако види, че общувам с уважавани стълбове на обществото като теб. И евентуално малко да поомекне в присъствието на някой на неговата възраст.
Последната забележка не беше от приятните, но реших да не позволя да ме засегне. Анна все пак беше предпочела да покани мен, а не някой друг независимо от възрастта. Поласкан, си спомних как през уикенда си бях фантазирал, че я защитавам.
Нека само Уестърмен се осмелеше да я нагруби в мое присъствие.
16
Вече бях стигнал до извода, че Уестърмен е противен по рождение, и поведението му по време на вечерята у Анна с нищо не промени мнението ми. Бях очаквал, че враждебността му ще намалее — ако не съвсем да изчезне — поне за тази вечер. Но от мига, в който пристигна, стана ясно, че нямаше да ни зарадва с подобно нещо.
— С Доналд се видяхте за малко в събота — каза Анна, като взе палтото му. — Той е собственик на галерията, в която работя.
Уестърмен и този път разтърси ръката ми без ентусиазъм и отвърна на поздрава ми с леко кимване. Вече бе ясно, че на Анна й е трудно да се усмихва.
— Искате ли питие? — попита го тя.
— Не, благодаря.
— Има минерална вода и плодов сок, ако предпочитате нещо безалкохолно. Или пък мога да ви приготвя чаша чай или кафе.
— Не, благодаря.
Последва неловко мълчание.
— Е, най-добре ще е да погледна вечерята — рече Анна, като ми хвърли извинителен поглед. Влезе в кухнята и ни остави сами.