— Няма да е зле да седнем — предложих любезно. Разположих се на дивана. Уестърмен се настани сковано срещу мене. Запитах се дали някога се отпускаше. Не даваше признаци, че ще го направи сега. Никой от нас не заговори. Смятах, че е негов ред да подхване разговор, и го чаках да каже нещо. Той, изглежда, нямаше такова намерение. Наред с проточващата се тишина нарасна и раздразнението ми и се изкушавах да го надиграя в собствената му игра. Ако не беше Анна, щях да го направя. Но тя разчиташе да й помогна през тази тежка вечер, а едва ли щях да постигна нещо, ако се държах толкова лошо, колкото бащата на Марти. Заради нея трябваше да се държа възпитано.
Етикетът — Уестърмен явно малко го беше грижа за него — изискваше да заговоря за сина му.
— Зарадвах се да узная, че полицията най-после прави нещо, за да открие Марти.
— Крайно време беше някой да си мръдне пръста.
Критичността му беше прекалено широкообхватна, за да ми се хареса.
— Да, на Анна й беше дяволски трудно, докато се опитваше да убеждава кого ли не да помогне. Затова се наложи да прибегнем до наемането на частен детектив.
— Запознах се с него. Стори ми се аматьор. Сега, след като полицията пое нещата в свои ръце, няма смисъл той да им се пречка.
В тона му не се долавяха нито извинение, нито благодарност, а имаше и дразнещия навик да не ме гледа, докато говори. Забележките му бяха отправени към празното пространство пред него.
— Е, това ми спестява по-нататъшни разноски, струва ми се. Вчера получих сметката му. Аматьор или не, не е евтин.
— Тогава предполагам се радвате, че не се налага повече да ползвате услугите му. Макар че не ми се иска да говоря за това дали вашата полиция ще бъде достатъчно ефективна.
Начинът, по който произнесе „вашата полиция“, предполагаше, че общата национална принадлежност означаваше и обща отговорност. Този човек с всяка секунда ми се нравеше все по-малко и по-малко.
— Колко време смятате да останете? — попитах, като се опитвах да сменя темата.
— Трябва да се прибера до десет дни. Налага се да се грижа за бизнеса си, както на Марти му е добре известно. Нямам време за такива истории. Но при дадените обстоятелства изборът като че ли не беше голям.
Значи негодуванието му засягаше дори неговия изчезнал син. Ако същевременно беше загрижен за него, добре го прикриваше. Направих нов опит да бъда любезен.
— Знам, че сте бизнесмен, но за жалост не ми е известно нищо повече от това. В коя област сте?
— Аксесоари за баня.
— На дребно или на едро?
— И двете.
— Е, надявам се, че американската икономика е в по-добро състояние от нашата. В момента ние тук сме в нещо като рецесия.
— Така чувам и аз.
— Добре ли върви бизнесът?
— По-добре е, когато съм там да го ръководя.
Изоставих по-нататъшните опити да го въвлека в разговор и вместо това се опитах поне да създам илюзията за нещо общо помежду ни.
— Да, разбирам какво имате предвид. Аз самият съм бизнесмен. — Усмихнах се пренебрежително. — Е, ако можете да наречете управляването на галерия бизнес. Продавам картини.
— Знам.
Очевидно не възнамеряваше да ми помогне за разговора. А аз нямах какво друго да му предложа освен обиди. Въздържах се и направих един последен опит. Надявах се, че дори той не би пренебрегнал тази тема.
— Мисля, че Анна понася случилото се доста храбро. Сигурно й е много тежко.
— Много тежко е за доста хора. Включително за майката на Марти и за мен.
— Да, предполагам, че е така. Как го приема мисис Уестърмен?
Уестърмен ми хвърли кратък поглед, преди отново да извърне очи към онова, което ги беше приковало, каквото и да беше то.
— Както може да се очаква. Първо и двамата не искахме той да идва тук. Американските университети се оказаха достатъчно добри за брат му и за сестра му и не виждам защо за него не беше така. А сега се наложи да дойда и да го издирвам, защото се е скарал с приятелката си.
За първи път се споменаваха братът и сестрата на Марти. За първи път ставаше ясно и какво мисли бащата за изчезването му.
— Затова ли смятате, че е заминал?
— Не виждам друга причина. Според преподавателите работата му в университета вървяла добре. Нямал е финансови проблеми. В миналото винаги е бил емоционално уравновесен. Защо иначе ще напусне?
Почувствах се длъжен да възразя.
— Е, аз разбира се не знам, но Анна твърди, че изобщо не са се карали.
Устата му леко се изкриви. Би могло да мине и за усмивка.
— Така твърди тя.
Знаех, че спорът би бил против собствените ми интереси, но не можех да отмина това.