— Но в тях е вложен тригодишен труд! Повече дори!
— Ако беше толкова важен, нямаше да го изостави. Тъй като го е направил, едва ли може да очаква другите да се погрижат вместо него, докато реши да се върне. Ако бях шеф на катедрата, бих изгорил всичко още сега. Но предполагам, че са прекалено либерални, за да се осмелят.
— Не мога да повярвам, че говорите сериозно! — Анна почти крещеше. — Той ви е син, за Бога! Как можете да бъдете толкова безчувствен, по дяволите? Марти изчезна, а вие искате да изгорите труда му! Що за баща сте?
— Такъв, на който му се наложи да прекоси Атлантика, за да оправи бъркотията, оставена от сина му, когато е решил да избяга.
— Да избяга? — Анна беше готова да се нахвърли отгоре му. — Марти изчезна, разбирате ли? Той не е… разглезено малко дете, което се крие в гардероба! Изчезна! Никой не знае къде е, нито какво му се е случило, а вие се държите така, сякаш го е направил, за да ви ядоса!
Никога не бях виждал Анна така вбесена. Никога не бих повярвал, че може да се разгневи дотолкова. От своя страна Уестърмен изглеждаше напълно спокоен.
— Може да не знам къде е сега, но причината, поради която е заминал, е достатъчно очевидна.
— Недейте така… — започнах аз, но Анна сякаш изобщо не ме беше чула.
— Какво трябва да означава това? — запита тя.
— Означава, че не се налага да търсим причината по-далеч от тази стая.
— Искате да кажете, че е заминал заради мен?
— Не виждам друго обяснение. А след това представление то ми се струва повече от достатъчно.
Анна се втренчи в него. Когато заговори, гласът й беше станал нисък и гърлен от овладелите я емоции.
— Как смеете! Как смеете! Какво право имате да идвате тук и да ми говорите по този начин? За какъв, по дяволите, се мислите?
— Аз съм му баща, това е…
— Тогава защо не започнете да се държите като такъв? — кресна тя. — Покажете малко загриженост за разнообразие! Държите се така, сякаш изобщо не ви пука какво му се е случило! Като че ли се интересувате единствено от „неудобството“, което ви е причинил, и от завръщането си във вашата… вашата загубена малка фирма! И имате наглостта да стоите тук и да ми разправяте, че вината за изчезването на Марти е моя? Исусе Христе, че откъде вие бихте могли да го знаете? Първо на първо, вие сте една от причините той да дойде в тази страна. Ако някой е прогонил Марти, то това сте вие, още преди години!
Последва мълчание. Областта около носа на Уестърмен беше побеляла.
— Мисля, че ще изчакам таксито отвън.
Анна трепереше. Червенината й беше изчезнала и лицето й беше бледо.
— Съжалявам. Не биваше да го казвам.
— Ще бъдете ли така любезна да донесете палтото ми?
Без да промълви дума повече, Анна отиде да го вземе. С Уестърмен стояхме, без да се поглеждаме. Анна се върна и му го подаде.
— Благодаря. Няма нужда да ме изпращате.
Помислих си, че Анна щеше все пак да добави нещо, но тя не проговори. Уестърмен мина през кухнята, после чухме външната врата да се отваря и затваря.
— По дяволите! — изстена Анна. Изглеждаше така, сякаш щеше да избухне в сълзи. — Извини ме. — Почти изтича от дневната. Чух я да се заключва в банята.
Сипах си бренди и останах да чакам.
Мина доста време, преди да се върне. Лицето й беше почистено от грима. Очите й бяха зачервени. Седна и ми се усмихна немощно.
— Е, не беше голям успех, нали?
Отидох да й налея питие.
— Едва ли вината беше твоя. Този мъж е от най-отвратителните хора, които някога съм срещал.
Тя прехапа тъжно устни.
— И все пак не биваше да му казвам това за Марти.
— Не виждам защо съжаляваш. Този човек изобщо не се съобразяваше с чувствата ти.
— Знам, но… е, просто ми се ще да не го бях правила. Отношенията им с Марти са достатъчно лоши без и аз да усложнявам нещата.
— И все пак мисля, че си го търсеше. Той беше несправедлив. Ти само се защити.
Тя не отговори. Облегна глава назад в стола. Изглеждаше изморена.
— Най-добре ще е утре да се обадя в университета. Не искам да изхвърлят нищо.
— Сигурен съм, че няма да го направят. Поне не и защото той така им е казал. Смея да твърдя, че онзи, с когото е разговарял, сам би могъл да прецени що за човек е.
— Надявам се. И все пак мисля да им се обадя. — По лицето й пробяга спазъм. — Как е могъл да направи такова нещо?
— Може би така наказва Марти за „притесненията“.
— Притеснения! — възкликна тя. — Господи, надявам се наистина да е само това. — Изведнъж млъкна. — Е, май ще е най-добре да поразтребя. Благодаря ти, че дойде, Доналд. Съжалявам за отвратителната вечер.