Полицаите се спогледаха. Сержантът вдигна вежди. Инспекторът се обърна към мене.
— Бихте ли предали на мис Палмър, че ще й се обадим за бележките на приятеля й? Бихме искали да ги видим колкото е възможно по-скоро.
Кимнах, като се опитвах да се овладея. Не се доверявах на гласа си. Но не можех да оставя нещата така.
— Мислите ли, че това може да има някакво отношение към изчезването му? — попитах.
Раздразнен, че Анна си бе заминала, той реши да ме сплаши. Втренчи се в мен и известно време остана мълчалив.
— Наистина не знам, сър. Имате ли някакви идеи по въпроса?
— Аз ли? О, не, никакви. Е, освен че Марти не ми приличаше на обратен.
— Добре тогава, може би не е бил. Просто ще трябва да проверим, нали така, сър? Благодаря, че ни отделихте от времето си. — Тонът му беше толкова прекалено любезен, че граничеше с подигравка.
— Как разбрахте за нощните клубове? Чрез стандартната процедура ли?
— Ами и да, и не — отвърна той. — Описанието на мистър Уестърмен случайно беше попаднало заедно с това на изчезнали момчета в тийнейджърска възраст. Невероятно е колко много от тях свършват там. Както се оказа, вашият мистър Уестърмен беше единственият, когото нашият източник разпозна. — Усмихна се студено. Изглежда, целеше да ме сплаши още повече. — Така че сам виждате, не всички полицейски грешки са с лоши последствия, нали?
Докато излизаха, сержантът спря да разгледа една картина.
— На жена ми страшно ще й хареса. — За първи път проговаряше. — Колко струва? — Казах му. Погледна я отново. — Исусе Христе!
Тръгнаха си.
Сега знаех, че не можех да отлагам разговора със Зепо повече. Обадих му се същата вечер. За първи път вдигна телефона почти веднага. Изглеждаше в дразнещо добро настроение.
— Да, да. И ако това не е злочестият любовник. Какво мога да направя за теб? Не ми казвай, че си извършил още някоя глупост. Така ли е?
— Не, не съм. Но мисля, че ще е по-добре да поговорим.
— Защо? Да не би Анна вече да плаче за оная ми работа?
— Просто ела възможно най-бързо. Вкъщи съм си.
Стана по-сериозен.
— Какво има?
— Вероятно нищо, но все пак трябва да поговорим.
— За какво? Какво е станало?
— Ще разбереш, когато дойдеш.
Затворих, преди да успее да се обади отново. Знаех, че това беше най-бързият начин да го накарам да дойде. След като размислих малко, свалих слушалката от вилката. Не изгарях от желание да му съобщя новината лице в лице, но не можех да се доверя на телефона.
Не се забави с идването.
— Е, и какво е станало? — запита той, преди дори да съм затворил вратата. Поех си дълбоко въздух.
— Днес двама полицаи дойдоха в галерията. Изглежда, някой е разпознал Марти в един от гейклубовете.
Зепо затвори очи и отпусна глава назад.
— Мамка му! О, мамка му! — Удари по стената.
— Не е чак толкова страшно…
— Как не! Къде са го видели?
— Не се безпокой, не е в клуба, в който сте отишли. Става въпрос за друг.
— Сигурен ли си?
— Споменаха „Пинк Флъмингоу“. Онзи, в който обикновено е ходел. Това е единствената причина да го разпознаят. И е станало съвсем случайно. — Ръката на Зепо все още беше върху стената. Беше се втренчил в тавана. Продължих бързо: — Няма причини да го свържат с теб. Всъщност може да се окаже, че е за добро. Ако се съди по въпросите, които полицаите задаваха на Анна, те изглежда смятат, че Марти е бил хомосексуалист и вероятно е избягал с друг мъж.
Зепо спря да зяпа тавана и ме погледна.
— Наистина ли си толкова тъп? Щяло да е за добро? Знаеш ли какво ще стане сега? А? Ще започнат да обикалят всички гейклубове в Лондон, за да проверят дали още някой не си го спомня. И какво ще стане, когато стигнат до клуба, в който се срещнахме? Представи си само — някой там се сети, че го е видял с мен?
— Не е много вероятно. Марти не е човек, който се откроява сред тълпата.
— Не, но аз съм, по дяволите! — Оттласна се от стената към мен. Изплю се в лицето ми. — Какво ще правим, ако покажат снимката му и някой педал каже: „О, да, спомням си го, беше с онзи едър, тъмнокос мъжкар“? Какво, по дяволите, ще правим тогава?
Опитах се гласът ми да прозвучи невъзмутимо.
— Защо трябва да правим каквото и да било? Ако се стигне до най-лошото, ако започнат да задават въпроси точно в този клуб, ако случайно някой си спомни лицето му след толкова седмици, дори тогава с какво ще разполага единствено полицията — седял е на една маса с висок тъмнокос мъж. Каквито има стотици. Не си видял никакви познати там, нали?