— Вече не е. — Понечи да си тръгне. Анна застана пред него.
— Не можете така да си отидете! Ако си съберете багажа и се приберете у дома, полицията също ще се откаже.
Уестърмен сви рамене.
— Напълно е възможно. Всъщност възнамерявам да се свържа с полицията и с посолството и да им съобщя причината, поради която заминавам.
— Защо? — изкрещя Анна. — Не можете ли поне да ги оставите сами да решат?
— Сигурен съм, че ще го направят. Но ако Марти смята да се излага, искам съвсем ясно да покажа, че не го одобрявам.
— Да се излага? — започна Анна, но Уестърмен вече вървеше към вратата. Почувствах, че трябва да се намеся.
— Ако желаете мнението ми, според мен вие постъпвате напълно неразумно!
Той дори не ме погледна.
— Това не е ваша работа. И нямам намерение да обсъждам постъпките си с някакъв застаряващ дилетант.
Все още се опитвах да се съвзема, когато той мина покрай мен и влезе в кухнята. Анна тръгна след него.
— Бих искала да можех да ви кажа, че ми е било приятно да се запознаем — рече тя. — Но бих излъгала, а един лицемер в стаята е напълно достатъчен. — Отвори външната врата и го погледна студено. — Сбогом, мистър Уестърмен.
Уестърмен се поколеба, сякаш се готвеше да отвърне нещо. — После се обърна и си тръгна, без да пророни дума повече.
Анна почти тръшна вратата след него. Върна се в дневната. Никой от двама ни не проговори. Стоеше до масата, втренчена в пространството. Осъзнах, че треперех.
— Ама че… невъобразима… свиня! — Реакцията ми беше жалка и неподходяща, но гневът и унижението бяха стеснили речника ми. Избягвах да я погледна.
Анна не каза нищо. Мълчанието й започна да ме изпълва с неудобство. Престраших се да й хвърля един поглед. Очите й блестяха от сълзи, но успяваше да се владее. Опитах се да измисля нужните думи, но отново не успях.
— Копеле! — простена неочаквано тя. Лицето й се беше изкривило от усилие да не заплаче и то по-скоро от гняв, отколкото заради друго. — Коравосърдечно, шибано копеле!
Езикът й ме шокира. Тя осъзна, че я бях зяпнал изумено, и бързо поклати глава.
— Съжалявам, Доналд, но… Господи, как може? Собственият му син! Не го ли интересува?
Очевидно не.
— Как може да бъде толкова… толкова лицемерен? Такъв дяволски фарисей! Не си ли дава сметка какво говори? И как само те обиди. Няма извинение за това. На всичкото отгоре се държеше, сякаш ние му бяхме виновни!
Усещах, че трябваше да кажа нещо, за да дойда на себе си.
— Този човек очевидно е неуравновесен. Не съм сигурен кого мрази повече — англичаните или хомосексуалистите.
Анна като че ли не ме чу.
— Защо му трябваше да превръща в такова представление заминаването си? Ако толкова много се е разстроил, защо просто не си тръгна? Защо му е да съобщава на полицията причините? И без друго беше достатъчно трудно да ги накараме да приемат изчезването на Марти на сериозно. Само да разберат, че собственият му баща е убеден — Марти е избягал, защото е обратен — и ще се откажат от по-нататъшни опити.
— Не бих се притеснявал, че ще им повлияе толкова. Сигурен съм, че добре могат да преценят що за човек е бащата на Марти. — Изобщо не бях убеден. Затова ми беше още по-лесно да го кажа.
Анна подмина думите ми без коментар. После ми се усмихна уморено.
— Обзалагам се, че е „удоволствие“ за теб да идваш тук. Никога не е скучно.
— Изглежда, наистина улучвам кога да дойда, нали? — рекох и внезапно ми призля, като си спомних причината за посещението си. Гневът ми към Уестърмен ме беше накарал да я забравя. Напрежението ми се върна.
— Не знам за теб, но аз бих пийнала нещо — предложи Анна. — Ти какво предпочиташ?
Вкопчих се в поканата.
— Бренди, ако имаш. Може и уиски.
Изчаках да налее питиетата и да ми подаде чашата. Прочистих гърлото си.
— Полицията вече идва ли за бележките на Марти?
— Не, още не. — Седна и разтърка очите си. — Така или иначе не знам какво очакват да открият в тях. Може би любовни послания между него и друг мъж? Ако е така, ще останат разочаровани. Там няма нищо подобно.
Звучеше по-скоро като уверение, а не като мнение. Насилих се да отпия, преди да попитам:
— Ти прегледа ли ги?
— Само папката, която е тук, без онези в университета.
— И в тях няма нищо?
— Не, но не очаквах и да има. Само бележки, както се предполагаше.
Отново прочистих гърлото си.
— Тези тук отскоро ли са?
Тя кимна.
— Това са бележките, върху които е работил, преди да изчезне. Знам, защото той винаги слагаше дати на всичко и последната е от деня, преди да се върна от Амстердам.