— Мъъ… Марти.
Изстинах.
— Как… Полицията ли го е открила?
Отне й известно време да изрече думите. Чаках, агонизирайки.
— Нъ… не, но е мъртъв. Зъъ… знам, че е така.
Зави ми се свят от облекчение. За един ужасен миг си бях помислил, че са го открили. Но ако бяха, щеше да ми каже. Думите й се основаваха на вътрешно убеждение, не на факти.
— Разбира се, че не е мъртъв. Не говори такива неща.
Тя потърка очи с ръба на ръката си като малко дете. Риданията я задавяха.
— Мъртъв е. Мъртъв, знам, че е така!
Пристъпих колебливо напред. Емоциите й ме разстройваха.
— Не знаеш нищо такова, Анна.
— Зъъ… знам. — Обви тялото си с ръце. — Днес трябваше да заминем за… Америка.
Тогава разбрах.
— О, Анна, съжалявам. Не се сетих.
— Ако беше оо… още жив, щъъ… щеше да ми се обади досега.
Потърсих подходящи думи.
— Може да е забравил датата.
— Нн… не, не бъ… би я забравил. Все си мислех, че все пак ще за… заминем някак си, че той ще се въ… върне преди това, но сега знам, че нн… никога няма да се върне. Ссъ… самолетът излетя преди час и тогава… разбрах… разбрах.
Не каза нищо повече. Риданията я завладяха изцяло. Сложих неуверено длан на ръката й и тя политна напред, като зарови лице в рамото ми. Поколебах се и после я прегърнах. Горещият й влажен дъх проникваше през ризата ми, сълзите й пареха. Галех гърба й, усещайки топлината на плътта през тънката тъкан. Тялото й се притискаше към моето. Гърдите й опираха в моите. Затворих очи. Издрънчаването на входното звънче ме накара да ги отворя: на прага на галерията стоеше една двойка и ни гледаше втренчено.
— Затворено е — рекох. — Бихте ли дошли по-късно? — Те си тръгнаха не особено доволни. Не ме интересуваше. Бях горд, че държа Анна в прегръдките си.
Но когато тя продължи да ридае така, като че ли нямаше скоро да спре, започнах да се безпокоя. Минутите минаваха без никаква промяна и трябва да си призная, че не беше по силите ми да се справя със ситуацията. Нямах представа как да я утеша. Колкото и да ми се искаше да остане в прегръдките ми, осъзнах, че имам нужда от помощ.
Единственият човек, за когото се сещах, беше Деби, момичето, което бях срещнал в апартамента на Анна. Не постигнах нищо, когато попитах Анна за телефонния номер на приятелката й, и накрая я заведох до един стол, настаних я и затърсих в чантата й. Номера на момичето открих в малък адресник, в който за щастие Анна беше записала хората по малките им имена. Обадих се на Деби в службата и тихо й обясних положението. Предишната ми ревност се беше изпарила напълно. Изпитах единствено облекчение, когато ме увери, че веднага ще дойде.
Анна се хвърли в прегръдките й моментално щом тя пристигна. Отстъпих смутено встрани, когато Деби заплака не по-малко безутешно. Закарах ги до апартамента на Анна и след като се убедих, че са вътре, си тръгнах в секундата, когато приличието го позволяваше. Не бях необходим. А и от такива изблици се чувствах неудобно.
Потеглих напрегнат и изтощен. Подкарах по навик обратно към галерията, но на половината път изведнъж разбрах, че нямах желание да прекарвам остатъка от деня там. Все още щяха да витаят спомените от сутрешните събития. Почувствах, че имам нужда от разтоварване, от време да се поразсея и да си поема дъх след емоционалното кръвопускане.
Някога представата ми за почивка беше да потъна за час или два из някоя от големите галерии. Сега обаче мисълта да разглеждам картини никак не ме привличаше. Затърсих алтернатива, но самият аз бях твърде разстроен, за да измисля нещо. Тогава отстрани на пътя видях един плакат и на секундата взех решението си. Със спонтанност, каквато не бях проявявал от години, се насочих към лондонския зоопарк.
Не бях ходил в зоопарк от дете и мисълта за живи експонати вместо безжизнени ми се струваше невероятно привлекателна. Съвсем леко смутен си платих входната такса и влязох вътре.
Беше средата на седмицата и независимо от това, че денят бе слънчев, в зоопарка цареше приятна тишина. Тръгнах покрай клетките и оградените места, спомняйки си острите, застояли миризми от детството. Привидната заспалост на смъртно опасните влечуги задържа вниманието ми приковано почти половин час, но големите котки ме разочароваха. Извадени от характерната за тях среда, мързеливите отегчени зверове бяха загубили подвижността и достойнството си. Представляваха тъжна гледка.
Продължих нататък. Група ученици се бяха скупчили пред клетката на зебрите и шумно се боричкаха за възможността да погледнат вътре. Отидох да видя какво ги беше развълнувало. Един от мъжкарите душеше задницата на женската зебра. Между задните му крака сгърчеше удивително дълга и изумително пурпурна ерекция. Без особени задръжки от присъствието ми, децата весело се побутваха и пищяха, докато мъжкарят се опитваше да възседне женската. Побързах да се отдалеча, доволен, че грубите коментари и смехът на младата публика останаха зад гърба ми.