Сетих се за добрите обноски.
— Разбира се. Какво желаете?
— Вие какво пиете?
— Джин с тоник.
— Звучи добре. И за мен същото, ако обичате.
Опитах се да прикрия смущението си, докато поръчвах питието. Струваше ми се зловещо предзнаменование, че беше избрала това, което пиех и аз.
— Наздраве — рече тя, като вдигна чашата си. Последвах примера й, съжалявайки, че не бях достатъчно досетлив да си поръчам още едно. Сега или щях да й се сторя пияница, или щеше да ми се наложи да близвам от почти празната чаша, докато тя допиеше своята.
— О, това ми идва добре — рече, като остави чашата си. — Чувствам, че съм си го заслужила. Днес следваха фиаско след фиаско. Една от главните причини за идването ми в Сити беше да разгледам комплект столове, за които се предполагаше, че са автентична изработка от времето на кралица Анна. Жената ми се обади в началото на седмицата, за да съобщи, че леля й починала и да попита дали бих искала да ги купя? Отвърнах „разбира се“, защото такива неща не изскачат всеки ден, нали? Искаше ми се да отида да ги видя по-рано, но тя ми отвърна, че трябвало първо да погребат леля й. Съвсем нормално, струва ми се, но смея да добавя, че на старата леличка вече би й било все едно.
Усмихнах се.
— Както и да е, тази сутрин отидох там и знаете ли какво? Да пукна, ако дяволските столове не бяха само копия! И при това не особено добри! — Разпери ръце, подканяйки ме да споделя изумлението й. Направих, каквото можах. — Е, опитах се да съобщя лошата новина на тази жена и на съпруга й внимателно, но те започнаха да се държат много надменно — продължи тя. — Най-накрая жената разбра. Той почти не се обади, само стоеше до нея като повехнала маруля. Беше ясно кой командва в къщата, ако разбирате какво имам предвид. Така че накрая рекох: „Чакайте сега. Много съжалявам, че леля ви не е правила разлика между столове от времето на кралица Анна и изделия от формика, купени от «Уулуърдс». — Е, не го казах точно така, но ми се искаше. — Вината не е моя. Можете да потърсите и други мнения, ако желаете, но ще чуете същото.“
Тикна пръст към пепелника на масата.
— Тези столове не са изработени по-рано от петдесетте години на нашия век — повторих им. — И ако кралица Анна има нещо общо с тях, трябва да е живяла дяволски по-дълго, отколкото пише в историческите книги!
Засмя се.
— Това запуши устата на онази жена. „Е, какво да правим с тях тогава?“ — попита ме тя. Като че ли това беше мой проблем! „Изгорете ги!“ — рекох им и с тези думи ги оставих.
Разбрах, че се очакваше да кажа нещо в този момент. Усмихнах се одобрително и измърморих:
— Съвсем правилно! — Нямаше нужда от повече. Направи пауза само колкото да отпие още една глътка, преди да продължи.
— И после, като че ли това не беше достатъчно, трябваше да се срещна с дъщеря си този следобед — споменах ли ви, че учи в художествената академия? Е, така е. Както и да е, скоро ще имат изложба на курсовите работи, така че обещах да й купя тоалет за случая. Знаете как е със студентите, вечно са без пари, затова реших да я подпомогна малко. Както и да е, трябваше да се срещнем в два часа — не беше свободна за обяд, та затова ви питах дали вие сте свободен — и започнах да я чакам в онази малка винарна, която беше предложила. Стана два и десет. Нито помен от Сюзан. Два и половина. Все още нито помен от Сюзан. Е, и когато стана три без петнадесет, си помислих „О, нещо се е случило“ и се опитах да се свържа с нея. Позвъних в академията и накрая успях да разговарям с някой, който ме осведоми, че вече била тръгнала. Не знаех точно как да постъпя, затова изчаках още половин час, след което реших, че ще е най-добре да отида до квартирата й. Няма телефон, нали разбирате, така че не можех да й се обадя. Замъкнах се дотам — тя живее в Туутинг между другото — и, разбира се, Сюзан я нямаше. Е, и ето ме мен на тротоара. Тъкмо се чудех какво да правя, когато се появи един от съквартирантите и. Стюърт се казва. Очарователен млад мъж. Не бях го срещала дотогава, но той ме пусна вътре, направи ми чаша чай и ми каза, че Сюзан била отишла на кино!
Вдигна очи към тавана.
— Е, вярвате ли, никак не ми беше приятно. За щастие, успях да се поуспокоя, преди тя най-сетне да се появи. „Какво правиш тук, мамо?“ — попита ме и докато успея да й отговоря, Стюърт се намеси: „Казах на майка ти, че си на кино. Да гледаш онзи филм на Уорхол.“ Е, не знам дали е ходила или не, но й отне миг-два да отвърне: „О… да, точно така!“, от което сам можете да си направите извода. — Закиска се, като клатеше глава. — Май тези младежи си мислят, че сме се родили стари. Не че ме интересуваше къде е била, исках само да знам защо, по дяволите, ми върза тенекия за целия следобед. Така че й рекох: „Мислех, че ще ти купуваме нова рокля или каквото там трябва?“ — Вдигна ръка с обърната нагоре длан. — Тя напълно беше забравила, разбира се.