Отново се изкиска.
— Както и да е, накрая изяснихме недоразумението. После, разбира се, тя поиска да излезем някъде тази вечер. „Не — отвърнах й, — съжалявам, но пропиля шанса си. Боя се, че друг късметлия ще има удоволствието.“
Усетих лицето ми да пламва и го скрих, като отпих от почти празната си чаша. Тя отпи от своята. Остави я и ми се усмихна мило.
— Деца. Кой може да ги разбере? — Погледна ме. Болезнено съзнавах, че се превръщам в обект на вниманието й. — Вие имате ли деца?
За първи път някой ми задаваше този въпрос.
— Аз ли? О, не. Не.
— Много мъдро. През половината време само създават главоболия. Както казах на дъщеря си днес: „Ако можех да върна времето, щях да отглеждам единствено котки. По-забавно и по-малко неприятности.“
Осъзнах, че това беше шега, и покорно се засмях заедно с нея. Появи се един келнер и ни осведоми, че масата е готова. Доволен от глътката въздух, колкото и да бе краткотрайна, го оставих да ни отведе в основното помещение на ресторанта.
Масата се намираше в ъгъла. Това ме изпълни с тревога и се огледах за някоя по-малко закътана. Имаше няколко, но не можах да измисля причина да се преместим. Седнахме и смущението ми се увеличи, когато келнерът запали свещта в средата на масата. Изглежда, имаше съзаклятничество да се създаде романтично настроение. Зачудих се как бях могъл да си помисля, че обстановката в ресторанта не е задушевна. Сега ми изглеждаше прекалено интимна. Искаше ми се де обявя пред всички присъстващи, че не сме двойка.
Келнерът подаде по едно меню и на двама ни.
— Сега, преди да продължим, искам да изясня, че аз черпя — каза тя. — Никакви възражения.
Бях толкова затормозен, че дори не възнамерявах да споря. Осъзнах обаче, че поне трябваше да си дам вид.
— Не, аз ще се погрижа за това. — Направих опит да бъда галантен. — Най-малкото, което мога да направя, след като ви разочаровах за този следобед.
Тя вдигна ръка.
— Не, не искам и да чуя. Аз ви поканих, така че аз ще почерпя.
— Не, наистина…
— Знаете ли какво, можете да се реванширате следващия път.
Усмивката ми замръзна. Думите й заседнаха неприятно в стомаха ми, прогонвайки всяка мисъл за глад. Следващия път. Изпълни ме неприятното усещане за клаустрофобия. Успях да измърморя нещо като съгласие и се престорих, че проучвам менюто, като гледах втренчено красиво изписаните редове, без да ги виждам.
Когато келнерът се върна, поръчах първото, на което попадна погледът ми. Нямах апетит. Съгласих се с готовност с избраното от домакинята ми вино и се замолих да не се забавят с донасянето му. Ужасно се нуждаех от питие. Чувствах се страшно неловко, а езикът си усещах като дървено трупче. За щастие така или иначе не ми се даваше голяма възможност да го използвам.
Тя продължи да бърбори и докато се хранехме, като само от време на време имаше нужда от някоя и друга дума от моя страна, за да поддържа монолога си. Поднесе ми хаотичен миш-маш върху възгледите си, семейството си и каквото друго й хрумнеше, докато дърдореше.
Също така научих, че бе изгубила съпруга си.
— Джордж — това е съпругът ми — винаги казваше, че всеки мъж, който не играе голф, непременно има някакъв дефект в характера си. Поне такова извинение си намираше, когато се нахвърлях върху него, че прекарва цялото си свободно време в клуба. „Маргарет, трябва да си благодарна — успокояваше ме той. — Някои мъже имат любовници, други са алкохолици, трети — комарджии, а ти имаш за съперници само една бяла топка и няколко акра трева.“
Засмя се.
— Беше прав, разбира се. Когато наистина овдовях, открих, че да си вдовица на голфаджия не е чак толкова лошо.
Осъзнах, че това беше един от моментите, в които от мен се очакваше да кажа нещо. Неохотно попитах:
— Кога стана това?
— Кога овдовях ли? О, преди повече от две години. Не се безпокойте. Вече го превъзмогнах. Няма опасност да зароня сълзи, да изпадна в сантименталности и така нататък. Тогава, разбира се, ударът беше ужасен. Автомобилна катастрофа. Като гръм от ясно небе. Но животът продължава, нали? Имах си своя бизнес, за да запълва времето ми, а и децата не бяха малки, за да имат нужда от грижи. Макар че — засмя се тя — при случай като днешния следобед започвам да се съмнявам.
Докато говореше, се беше привела напред и за миг докосна ръката ми. Нужно ми беше голямо усилие на волята да не се дръпна.