Гледаше ме загрижено. Докато тя говореше, усещах как напрежението ми нараства и нараства. Осъзнах, че продължавам да стискам здраво лъжицата.
— Добре ли сте? — попита тя и се наведе да ме докосне отново и този път не успях да се въздържа. Дръпнах ръката си.
Нейната остана да виси, протегната над масата. Очите й се разшириха от изненада. Мигът сякаш беше изпълнен с болезнена яснота. Забелязах, че по горната й устна бе полепнала малко сметана. Опитах се да кажа нещо.
— Аз… — Нищо повече не излезе. Гърлото ми се беше свило. Най-накрая ръката й се отпусна и се върна от нейната страна на масата. — Аз не съм… аз не…
— Какво? Какво има?
Гледаше ме с изумление и неразбиране. Отново се опитах да формулирам думите.
— Аз… аз не съм… мисля, че сте останали с погрешно впечатление.
Премигна.
— Погрешно впечатление?
Не можех да я погледна.
— Това… Да се срещнем отново. Не мисля, че идеята е добра. — Тя не продума нищо. Вперих очи в покривката. Остатъците от тортата се залюляха пред погледа ми. — Не… не искам… връзка.
Насилих се да я погледна. Сега изражението й беше почти, ужасено.
— Мили Боже — промълви тя.
— Съжалявам…
— Боже милостиви. — Ръката й се стрелна към устата й. Затвори очи.
— Не искам да бъда груб.
Главата й бе извърната леко встрани.
— Какво, за Бога, ви накара да си помислите, че аз… съм очаквала подобно нещо?
От начина, по който го каза, изпитах предчувствието за катастрофа.
— Телефонните обаждания… Всичките тези покани… — Гласът ми секна. Онова, което ми се беше струвало очевидно, сега съвсем не ми изглеждаше такова. Тя бавно остави лъжичката си в края на чинийката. Заби поглед в нея, докато говореше.
— Мистър Ремзи… Обичам да се срещам с хора. Винаги съм обичала, но сега и съзнателно го правя. Бях омъжена тридесет години и когато съпругът ми почина, остана празнота. Запълвам я по най-добрия възможен начин. Не искам да досаждам на децата си повече от допустимото. Те си имат свой собствен живот, така че аз се опитвам да бъда колкото се може по-заета.
Вдигна поглед към мен. Устните й трепереха. Петното от сметаната все още беше там.
— Знам, че говоря прекалено много и това понякога отблъсква хората. Знам и че понякога съм прекалено настъпателна, а това също ги отблъсква. Но не търся никой, който да заеме мястото на съпруга ми, така че сте в пълна безопасност. Ако сте ме разбрали погрешно, съжалявам. Не виждам да съм направила каквото и да било, с което да оставя у вас впечатлението, че съм нещо повече от дружелюбна, но очевидно така е станало. Въпреки това обаче не мисля, че трябваше да показвате вашето… вашето нежелание толкова явно.
Изведнъж се пресегна за чантата си и бързо извади портфейл. Остави няколко банкноти от по десет лири на масата.
— Казах, че аз ще платя, и държа на думата си. — Стана. Брадичката й трепереше. — Да ви призная честно, мистър Ремзи, и без това си мислех, че сте обратен. Така че не беше необходимо да се притеснявате толкова.
Излезе бързо от ресторанта. Огледах се. Един-двама души бяха вдигнали погледи, докато си тръгваше, но никой не се намираше достатъчно близо, за да чуе изреченото от нея. Останах на мястото си. Известно време не бях в състояние да помръдна. Опитах се да възстановя равновесието си, насочих мислите си към Анна и успях. Тази жена не беше важна. Тя не съществуваше. Изтрих разсеяно ръката си със салфетка там, където ме бе докоснала. След известно време се появи келнерът и ме попита дали съм приключил. Оставих го да прибере чиниите и парите й. Рестото беше значително, но аз му го дадох като бакшиш.
Прибрах се вкъщи.
21
Това беше последната ми среща с госпожа Торнби. След случилото се почти очаквах да се опита да ме осъди за катастрофата, вероятно откривайки някакъв нов „свидетел“ или късно проявила се телесна повреда. Но нищо подобно не се случи. Жалбата ми продължи да се придвижва без всякакви спънки.