Повече от всичко се радвах, че поне нямаше да ми досажда отново. Споменът за ужасната вечер все още беше болезнен, но само когато си помислех за нея. Следователно избягвах да го правя. Не след дълго инцидентът бе благополучно изхвърлен от съзнанието ми и ме караше да изпитвам съвсем леко угризение, ако нещо случайно ми напомнеше за него. И тогава пристигна новина, която прогони дори това от ума ми.
Анна се връщаше у дома.
Получих още една картичка, в която пишеше, че ще бъде отново на работа следващия понеделник. Текстът беше кратък, но явно настроението беше много по-жизнерадостно от предишния път. Сякаш изщрака някакъв ключ и аз отново оживях.
Следващите няколко дни бяха едновременно щастливи и мъчителни. Съзнанието, че Анна скоро щеше да бъде пак край мен, правеше дори най-досадната работа приятна, но същевременно чакането беше непоносимо. До уикенда вече се бях превъзбудил до такава степен, че се чувствах направо болен.
В понеделник сутринта отидох в галерията рано. Купих букет цвета за Анна и се опитах да ангажирам вниманието си, като проверявах дали всичко е както трябва за пристигането й. Когато свърших, ми остана още половин час за запълване. Седнах и загледах часовника. Двумесечното чакане навлизаше в последните си минути и времето течеше все по-бавно с минаването на всяка една от тях.
После, малко преди девет, чух издрънчаването на звънчето при отварянето на вратата и изведнъж Анна се появи на прага.
— Върнах се! — рече тя усмихнато.
— Анна! — Не можех да намеря думи. — Изглеждаш великолепно!
Наистина беше така. Нямаше и помен от бледото, безжизнено момиче, на което бях казал довиждане. Кожата й блестеше с мек златист загар, а привързаната й на хлабава опашка коса грееше като бронз под слънчевите лъчи. Изглеждаше във форма, здрава и по-красива откогато и да било.
— Благодаря. Един месец на слънце прави чудеса. — Целуна ме по бузата. Допирът опари кожата ми. Вдъхнах познатия парфюм, допълнен от лекия аромат на загоряла от слънцето кожа. — Успя ли да се справиш без мен?
— Кретах с помощта на някаква бавноразвиваща се заместничка. Как беше в Тунис?
— Горещо. И доста отегчително след първите две седмици.
— И все пак не си личи да ти е навредило. — Не можех да престана да се усмихвам. — Радвам се да те видя. О, купих ти това. — Измъкнах цветята малко смутено.
— Доналд, прекрасни са! Благодаря! — Засмя се. — Само че аз бях на пътешествие. И би трябвало аз да ти дам подарък. Та като стана дума… — Тя зарови из чантата си и измъкна увит в хартия предмет. — Купих ти бутилка от долнопробното местно вино. Ужасно е, но човек трябва да донесе нещо за спомен, като се върне, нали? Е, нося ти и това.
Подаде ми малко пакетче.
— Намерих го случайно — заобяснява тя, докато го развивах. — Един ден се загубихме и минахме през някакво малко затънтено селце. Правеше ги един старец.
Хартията падна. Вътре имаше ръчно изработена дървена женска фигура. Беше грубо, но умело издялкана и въпреки че не беше точно по вкуса ми, трябва да призная, че все пак беше красиво нещо.
— Всички бяха различни, но тази ми хареса най-много — каза Анна. — Надявам се и на теб да хареса. В противен случай ще ми бъде трудно да я сменя.
— Чудесна е. Благодаря. — Дори да беше най-безвкусният боклук, вероятно щях да се чувствам по същия начин. Беше подарък от Анна и затова — безценен.
— В знак на признателност, че беше толкова внимателен. Нали разбираш. — Изглеждаше смутена. Аз също бях. Но бях и трогнат.
— Не биваше да ми носиш нищо. Но все пак благодаря. Ще я сложа на видно място. Благодаря ти и за виното. Щях да предложа да го отворим следобед, но ако е толкова лошо, колкото твърдиш, може би идеята не е особено добра.
— Наистина не е, ако се грижиш за стомаха си.
— В такъв случай ще го запазя за някой, който ми е неприятен. — Вероятно за Зепо. Поколебах се. Чувствах се неловко. — Как си сега? — Знаех, че трябва да попитам.
Тя кимна уверено.
— Добре съм. Мама и татко бяха прави за заминаването. Точно от това имах нужда. Сега вече съм добре. — Усмихна ми се, за да го потвърди, и изведнъж очите й започнаха да се наливат със сълзи. Засмя се смутено и ги изтри. — Е, почти. Съжалявам.
— Няма нищо.
— Бях решила да не правя такива неща. — Избърса ги окончателно.
— Няма защо да се извиняваш.
— Не искам да си мислиш, че ще цивря с повод и без повод. Вече го превъзмогнах.