— Всичко е наред наистина.
— Просто съм малко изнервена, след като се върнах в апартамента снощи. Всичко си беше същото и си помислих… — Очите й отново се насълзиха. — О, по дяволите!
Подадох й кърпа, но тя поклати глава.
— Не, вече съм добре, благодаря. Само трябва да свикна с това, че съм се върнала. Малко по-трудно е, отколкото си мислех.
— Не би трябвало да очакваш прекалено много от себе си. Тези неща не стават бързо.
— Да, знам. Не беше толкова лошо, докато отсъствах, но сега, след като се върнах, всичко е… всичко си е същото, нали разбираш? Нищо не се е променило. — Пое си дълбоко и неспокойно въздух. — Ще се почувствам по-добре, когато прибера нещата на Марти. Снощи имах чувството, че влизам в гробница, където всичко негово го чака непокътнато. Като че ли той щеше да влезе всеки миг. — Сви рамене. — И все пак знам, че това няма да стане. Знам също, че вероятно никога няма да разбера какво му се е случило, но това е нещо, с което ще ми се наложи да свикна да живея. И колкото по-скоро стане, толкова по-добре.
Усмихна ми се унило.
— Поне на теория. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, нали?
— Мисля, че се справяш забележително добре.
— Не личи особено. — Изправи се и изтри и последните сълзи. — Е, след като приключих с това, имаш ли нещо против чаша кафе? — Усмихна се, вече по-убедително. — Обещавам този път да не го изливам върху тебе.
Това беше последният път, когато Анна плака пред мен. През следващите няколко дни от време на време имах впечатлението, че бодростта й е само привидна. Но беше колкото в неин интерес, толкова и в мой да оставя нещата така. Дадох й една седмица да заживее постарому и да свикне с мисълта, че се е върнала.
После се обадих на Зепо.
Възнамерявах отново да го въведа в живота й постепенно в разстояние на няколко седмици. Зепо обаче имаше други планове. Въпреки това първата им среща мина достатъчно добре. Стана в същия ресторант, където „случайно“ го бяхме срещнали преди, и той се държа идеално. Беше ми приятно да забележа, че Анна като че ли искрено се зарадва да го види.
— Изглеждаш страхотно — каза й Зепо. — Къде беше? В Тунис ли?
— Точно там. Но и ти май си бил на почивка. Само не ме заблуждавай, че си хванал такъв тен тук.
Зепо наистина изглеждаше много загорял и във форма. Двамата добре си подхождаха. Изведнъж ясно си дадох сметка за собствената си болезнена бледност.
— Е, правих снимки в Карибския басейн — рече той. — Две седмици в Доминиканската република. Беше ад.
— Не мога да го повярвам.
Не казах нищо. Макар да не се бях виждал със Зепо от вечерта, когато го бях изхвърлил от дома си, бях разговарял с него няколко пъти по време на отсъствието на Анна. Ако бе ходил наскоро в Карибския басейн, значи беше взел телефона със себе си.
— Е, как си сега? — В гласа му се прокрадна лека загриженост, за да покаже на Анна какво имаше предвид. Анна я посрещна с усмивка и кимване.
— Добре, благодаря.
Учудих се на такта му. Нещо повече, изпитах известно облекчение. Когато предишната вечер разговарях с него, го бях предупредил, че Анна все още не е превъзмогнала случилото се. Той не беше проявил почти никакво разбиране.
— Не се тревожи. Щом й бръкна в гащичките, ще се почувства много по-добре — беше ми отвърнал.
Знаех, че само ме дразнеше, но все пак не му вярвах напълно. Не исках да притиска Анна независимо дали пред мен или, още по-лошо, когато ме нямаше. Но този следобед не ми даде поводи за оплакване. Държеше се безупречно и не я сваляше, поне доколкото забелязах. Остана точно половин час, както се бяхме разбрали, после погледна часовника си и се извини.
— Щом си вече тук, отбий, се в галерията — поканих го.
— Може да мина по-нататък през седмицата — отвърна той и си тръгна.
Това по-нататък през седмицата се оказа следващият ден, както се бяхме уговорили. Престорих се на приятно изненадан, когато се отби да изпие едно кафе, и прикрих раздразнението си, че беше закъснял с един час. Но когато се появи и на следващия ден, учудването ми бе не по-малко искрено от това на Анна.
— Има ли някаква особена причина за тази самоинициатива, или просто проявяваш ентусиазъм? — попитах, когато Анна отиде да посрещне един клиент.
— По малко и от двете. Момичето, с което трябваше да се срещна довечера, излязло и си счупило ръката, тъпата кучка. Така че реших да убия с един куршум два заека и вместо с нея да изляза с Анна. — Зепо ми се усмихна дяволито. — С малко късмет това може да се окаже голямата вечер. Бързо питие, нощен бар, после в апартамента ми и я чукам до припадък.