Изглеждаше безкрайно доволен от себе си. Но за първи път нямах нищо против. Заяждането му не ме беше разстроило и наполовина толкова, колкото той си мислеше. Беше го отклонило от много по-неудобни въпроси и бях благодарен за това.
— Ако толкова ти се иска да започнете да се виждате вечер, предлагам тримата да отидем някъде — рекох. Все още омекнал, Зепо сви рамене.
— Май го очаквах, нали? Добре, Доналд, щом искаш да ни светиш, това си е твоя работа. Само кажи кога.
— Четвъртък ми е удобно. Не мисля, че и Анна има някакъв ангажимент за тогава. Ти как си?
— Ще си го отбележа в календара. В каква светлина си представяш вечерта? Имаш ли нещо против да я прекараме в някой стриптийз клуб? Или предпочиташ обикновените клубове?
Не му обърнах внимание.
— Тази седмица в Уест Енд дават балетът на Рамберт. Мисля, че все още мога да намеря билети. Обичаш Прокофиев, нали?
— Умирам си за него. Направо не мога да чакам. — Зепо вдигна очи към небето. — Балет! Боже прости!
След този случай знаех, че не можех да отлагам още дълго и трябваше да му кажа останалото. И все пак изчаквах. Не беше само от страхливост. Сега, след като развръзката беше толкова близо, вече не бързах. Предвкусването беше достатъчно приятно само по себе си. Така че протаках, отлагах неизбежното и скъпернически удължавах последните дни, в които Зепо нямаше да знае.
Тримата сега започнахме да излизаме по-често. Обикновено само за по едно питие веднага след работа — Анна изглеждаше доволна да отложи прибирането си у дома, — но понякога ходехме на театър или на ресторант и прекарвахме цялата вечер заедно. За мен това бяха най-хубавите моменти — скъпоценни и съвършени. Дори забравях за неприязънта си към Зепо, като се оставих на измамата от доброто му поведение.
Само веднъж се случи нещо неприятно. Бяхме в една кръчма вечерта и към масата ни приближи някакъв младеж.
— Анна! Какво търсиш тук?
Вдигнах поглед към човека, изрекъл думите. Анна му се усмихна весело.
— О, здрасти, Дейв. Трябваше да се сетя, че ще те срещна на това място. Пак течна вечеря, а?
— Хич не ми говори. Обзалагам се, че това, дето го пиеш, не е лимонада, нали?
Анна се подсмихна.
— Различно е. Тук съм с шефа си, така че е позволено. Да ти представя Доналд. — Усмихнах се. — И Зепо. — Опита се да измисли него как да представи.
— Нали не си размислила за утре вечер? — попита новодошлият. Анна кимна.
— Осем часа. Ще дойда.
Той се усмихна.
— Чудесно. Ще се видим тогава. — Кимна към една група в другата част на кръчмата. — По-добре да се връщам. Мой ред е да черпя.
Усмихна се още веднъж на двама ни със Зепо и си тръгна. Седях сковано. Нямах представа кой беше той, но фамилиарното му държане с Анна намекваше за всякакъв вид интимности. А и тя щеше да се срещне с него на следващата вечер. Изпълни ме огромна, изгаряща ревност.
— Някой приятел? — попита Зепо.
— Е, гадже е на моя приятелка — отвърна Анна. — Много е симпатичен, но пие като смок. Каролайн — това е гаджето му, за утре ни е поканила на вечеря и е абсолютно сигурна, че той ще е направил главата още преди да сме приключили. Чудя се как го търпи.
Ободрен, направих опит да бъда великодушен.
— Изглежда приятен.
— О, така е. И пак ще е приятен, когато след около два часа няма да може да се държи на краката си. Това е единствената причина да му се разминава.
Зепо започна да ни разказва за някакъв свой познат с алкохолен проблем — Зепо, изглежда, вечно имаше готова история за всякакви случаи, — но аз само се преструвах, че го слушам.
Неувереността ми беше изчезнала, но все още бях разстроен. Напомнянето, че Анна продължаваше да има свой живот, за който не знаех нищо, беше доста болезнено. Казах си, че би било неправдоподобно да очаквам друго и стига да не пречеше на отношенията ни, това нямаше значение. Но ревността остана. Не исках да се вижда с никого освен с нас. Исках да я притежавам изцяло.
Ядът ми към другите й приятели обаче, знайни и незнайни, се оказа краткотраен. Той не можеше да съществува без нещо, което да го разпалва, а Анна не ми даваше поводи. Вече нямах усещането, че съм само неин работодател. През следващите няколко седмици тримата излизахме заедно по-често от всякога. Почти успявах да се залъгвам, че това щастливо равновесие ще е вечно, и макар някъде в дъното на съзнанието си да знаех, че краят е неизбежен и че ще се стигне до точката, когато щях да стана нежеланият трети, гледах на това като на нещо, което щеше да се случи в далечното бъдеще. Настоящето, където играех равностойна роля, изглеждаше неизменно.