— Не, добре съм — отвърнах и се опитах да прозвуча нормално, но всъщност бях задъхан.
— Искаш ли да извикам лекар? — попита Анна.
— Добре съм, наистина. — Насилих се да се усмихна. — Вероятно е от киселините. Сега преминаха.
— Май ще е най-добре да тръгваме — предложи Зепо на Анна и внезапно осъзнах какво се опитваше да направи.
— Не! — отчаяно настоях аз. — Няма нужда. Чувствам се добре. Действително.
Анна все още изглеждаше разтревожена.
— Мисля, че трябва да тръгваме. И бездруго става късно.
Колкото и да се противях, не успях да я разубедя. Излязохме от кръчмата и Зепо махна на едно такси. Преди да успея да го спра, той даде адреса ми на шофьора.
— Първо трябва да оставим Анна — рекох отчаяно.
— Предпочитам да те изпратим до вас — рече тя. — Мога и сама да се прибера след това.
— Но ти живееш по-близо.
— Мисля, че и двамата ще сме по-спокойни, ако първо те изпратим до вас. — Нищо в гласа на Зепо не издаваше ликуването му. — Колкото по-бързо си легнеш, толкова по-добре. Сигурно ще се почувстваш облекчен, след като хубаво се наспиш.
Не можех да направя нищо. Седях мълчалив и безпомощен, като си давах сметка, че Анна ми хвърля тревожни погледи от време на време. Напълно вероятно беше наистина да не изглеждах добре. В този момент действително се чувствах зле.
Таксито спря пред къщи и аз бръкнах за портфейла си. Но Зепо хвана ръката ми и не ми позволи да извадя пари.
— Не се тревожи — рече той. — Аз ще платя.
Пресегна се и отвори вратата, за да изляза. Не можах да измисля разумно извинение да не го направя. Лицето му беше непроницаемо, докато Анна ми пожелаваше лека нощ и ме караше да обещая да извикам лекар, ако болките в гърдите отново се появят. Останах на улицата, докато вратата се затръшна и таксито потегли. Анна ми махна през задния прозорец. Също и Зепо. После свиха зад ъгъла и изчезнаха.
Бях извън кожата си от гняв и паника, когато влязох вкъщи и си налях питие. Заставих се да изчакам достатъчно време, докато таксито остави Анна у тях и закара Зепо до дома му, след което позвъних. Слушалката трепереше в ръката ми. Телефонът иззвъня глухо в ухото ми, но никой не вдигна. Тогава едва не се обадих на Анна. Но не можех открито да я попитам дали Зепо е при нея, а не можех да измисля и повод за обаждането.
Насилих се да изчакам още пет минути и отново телефонирах на Зепо. Изчаках още пет. И още. Бях загубил представа колко пъти бях опитвал и тогава се чу „щрак“, докато в другия край вдигаха слушалката.
— Зепо? — Сърцето ми подскочи и запрепуска. Но гласът отсреща не беше онзи, който очаквах.
— Ало? — Беше глас на старица, креслив и кисел. Разочарованието ме накара да почувствам умора.
— Извинете. Сгрешил съм номера.
— Кой?
— Набрал съм погрешен номер. Съжалявам, че ви обезпокоих. — Готвех се да оставя слушалката, но тя отново заговори.
— Кой сте вие? — Гласът й беше писклив и немощен. Заговорих по-високо.
— Казах, че съм набрал погрешно номера, съжалявам.
— Кого търсехте?
— Един човек на име Зепо. Трябва да съм набрал погрешно.
— Степту?
Затворих очи.
— Не. Няма значение. Съжалявам, ако съм ви обезпокоил.
— Тук няма никой, който да се казва Степту.
— Да, знам. Грешката е моя.
— Какво?
— Казах, че знам!
— Тогава защо ми се обаждате?
— Беше грешка. Съжалявам. Довиждане.
Заговори по-високо и по-раздразнено.
— Знаете ли кое време е?
Затворих. Вбесен, отново се обадих на Зепо, като внимавах да набера правилно номера. Когато някой вдигна почти незабавно, очаквах да чуя пак гласа на старицата. Но този път беше той.
Първото чувство, което изпитах, беше на облекчение. Но то бе бързо пометено от вълната гняв.
— Как смееш да постъпваш така с мен! — извиках аз. — Как смееш!
— Здравей, Доналд! Нали не си ядосан от нещо?
Почти виждах подигравателната му усмивчица.
— Този път прекали! Как смееш!
— Вече го каза два пъти.
— Къде е Анна?
— В спалнята е. Секунда, ще я повикам.
Преди да успея да отвърна нещо, го чух да вика:
— Анна, облечи се, Доналд е. Иска да говори с теб.
Бях като парализиран. Опитах се да се насиля да затворя, но не можах. Обзе ме ужасна паника, докато чаках да чуя гласа на Анна.
— Само се шегувах — обади се гласът на Зепо, вместо нейния. — Обзалагам се, че това те накара да се насереш, нали?
Изведнъж краката ми отказаха да ме държат. Седнах разтреперан.
— Доналд? Там ли си?
— Да. — Гласът ми беше слаб. Опитах се да намеря опора в гнева си. — Не мисля, че чувството ти за хумор е много забавно.