— Онази нощ в каньона промени живота ни. Не исках да се случва така… — Гласът му заглъхна. — Но го направих заради теб. — На лицето му се изписа умоляващо изражение. — Мислех си, че ще оправя нещата. Мислех си, че точно това искаш.
Въздухът в колата като че ли изстина с още десетина градуса. Ема едва се удържа да не зяпне изненадано. Дали той имаше предвид живота й в Невада? Дали намекваше, че е убил близначката й, за да я спаси от живота на хранениче?
Господи. Ужасът, който ме изпълваше досега, се увеличи десетократно. Нима баща ми наистина беше луд? Толкова много ли ме мразеше?
В гърдите на Ема пламна гняв.
— Как можа да си помислиш, че това ще оправи нещата? — извика тя с писклив глас. Пръстите й се свиха около дръжката на вратата.
Но господин Мърсър я сграбчи за ръката преди да успее да се измъкне. Когато Ема се обърна към него, очите му отново проблеснаха.
— Виж какво. Нещата вървят добре, не мислиш ли? Наистина ли искаш да съсипеш всичко? Своя живот и този на майка си?
Ема впери поглед в него, но не каза нищо.
— Не съм убеден в това — продължи той. Постави ръка на рамото й и я натисна обратно върху седалката. — Продължавай да играеш ролята. Всичко ще бъде наред.
Ема беше толкова уплашена, че й беше трудно дори да диша. Думите бяха съвсем същите като онези, които беше прочела в бележката на убиеца: Сътън е мъртва. Не казвай на никого. Продължавай да играеш играта ти ти си следващата.
Господин Мърсър беше потвърдил всичките й подозрения. Внезапно я изпълни огнена ярост. Той беше причинил всичко това на Сътън — и на нея. Той я беше довел тук, за да прикрие гнусното си престъпление. След това не беше спирал да я заплашва, за да си мълчи. И всичко това за… какво? Заради някаква си жена? За да запази имиджа на семейството?
Шокът, който изпитвах, тъгата и ужасът също преляха в гняв. Собственият ми баща ме беше убил. В това нямаше никакво съмнение, нямаше и добра причина. От родителите се очакваше да обичат, а не да убиват. Те трябваше да защитават децата си, а не да ги захвърлят като някакъв чифт миналогодишни износени дънки. Аз не бях заменима. Не бях нищо.
Ема рязко се извърна и отново сграбчи дръжката. За щастие вратата не беше заключена и този път момичето беше по-бързо от господин Мърсър. В следващия момент тя се озова на асфалта и хукна през паркинга.
— Сътън! — изрева господин Мърсър. Но Ема не се спря.
Никога не беше очаквала с такова нетърпение да се озове в съблекалнята; господин Мърсър не можеше да я последва тук. Тя отиде право в банята и заключи зад себе си вратата на кабинката.
— О, Господи — прошепна тя, притиснала длани към лицето си. Какво трябваше да направи сега? Как щеше да надхитри господин Мърсър, за да се сдобие с доказателството, от което се нуждаеше, без да се налага да го убива? Колко време й оставаше?
Аз също не знаех отговорите на тези въпроси. Не спирах да си мисля за онова, което беше казал баща ми. Думите му продължаваха да се въртят в съзнанието ми като повредена грамофонна плоча._Не спирай да играеш ролята._ Сякаш това беше някаква игра.
Свих пръстите си около ръката на Ема, както бях правила само веднъж досега — в нощта, когато двете с Лили бяха затворени в онази пещера и двете решихме, че това е краят. Тогава се опитах да я успокоя. Но този път всичко беше различно.
Този път аз имах нужда от сестра си.
23.
Гърмяща змия в двора
Във вторник, след тренировката, Ема спря на паркинга на Ла Енкантада, луксозния мол на Тусон. Тя дръпна ръчната спирачка точно когато телефонът, който лежеше в скута й, изжужа.
Намери ли нещо в Гугъл за господин Мърсър?, пишеше Итън.
Не, нищо, името се среща твърде често, отвърна му Ема.
Хм. И аз ще потърся, написа той.
Мерси. Ти си най-добрият, написа в отговор тя.
След разговора си с господин Мърсър тя се чувстваше съсипана, но за щастие той се прибра вкъщи от болницата малко след полунощ. Освен че беше потърсила в Гугъл някаква информация за него и госпожа Мърсър, Ема беше претърсила и кабинета му вкъщи, в опит да открие нещо за миналото им. Но освен няколкото стари данъчни формуляра, тя не намери нищо, което да беше свързано с живота им в Калифорния.
— Ехо? — на прозореца се появи лицето на Лоръл. Тя беше дошла със собствената си кола, но Ема я беше последвала на паркинга. — Какво правиш, зомби?